— Че аз не говоря с това мекере! Нали ти ми държеше шлифера, когато му зашлевих шамарите в Народния театър?! Където го срещна ще му удрям профилактично по още някоя плесница. Винаги има защо — Симеон се прозя като достолепен пенсиониран лъв. — Да направя ли чай? Всъщност колко е часът?
— Два и четвърт. Най-късно в четири и половина трябва да сме у тях. Той е на смъртен одър и там се събират героите му.
— Че какво общо имаме ние с тоя галфон?
— Той написа биографиите ни.
— Какво е… — в изненадата си Симеон изпусна пакетчето чай — написал биографията ми ли? Е този път ще го пребия! Нищо, че е на седемдесет и три. Ще му извия врата!
— Чакай, чакай! Нали знаеш: „Когато бъдещето е зад гърба ти, а в далечината долавяш само силуета на една жестока жена, значи в суматохата на живота неусетно си намерил покой, а това отпред е тя — смъртта…“
— Има стил. Твое ли е?
— Твое е, чапкънино. И не се преструвай на разядосан, ти никога не си възнамерявал да пишеш автобиография. Жестоката жена те изпревари. Както и мен, впрочем…
Симеон го изгледа и побърза към огледалото. Искрящият стъклен измамник щеше да му покаже истината.
Нямаше го в кристалната пустиня. Раздвижи ръцете си и изкриви лице в отчаяна гримаса, отсреща се отразяваха само лавиците и част от прозореца. Писателят се обърна. Всичко беше идеално почистено, по лакираната повърхност на бюрото бяха подредени пишещата машина, настолната лампа, двете холандски лули и други дреболии. По вратите имаше опънати въженца.
— Но това е музей! — смая се той. — Аз живея в собствения си музей!
— Ти отдавна не живееш тук. Мъртъв си от шест години.
— Тъй ли? Не съм забелязал. А ти?
— Аз гушнах босилека две години след теб. Беше отвратителна сутрин и ми досаждаха всичките ми герои.
— Но това — Симеон приближи — това не е моята пишеща машина. Сменили са я.
— Иди го докажи. В моя дом виси снимка колкото чаршаф и там пише, че била на фамилията — татко, мама, братята ми и аз. Аз съм бил момченцето до полите на жената. А фотографията е на семейството на някакъв търговец. Вече не се засягам от подобни бакалски мошеничества.
— Та предлагаш — рече Симеон злорадо — да отидем у оная литературна камила и да я натоварим за кервана?!
— Хайде, обличай се!
На излизане от кооперацията Симеон поспря, изпълвайки дробовете си с миришещия на бензин и горена шума въздух. И точно там — сред клаксоните, локвите и припрените стъпки на минувачите, около жълтите треви и голотата на храстите, по раменете на смешната статуя в градинката отсреща, по обелената боя на счупените пейки, по надрасканите и олющени стени, в сърцата на хората — нещо безвъзвратно се стопи и се изгуби в небитието. Нещо окончателно се разруши и напусна химеричните си измерения, за да изтлее в агонията на своя неприкосновен триумф.