— Днес домакинята съм аз — сепна го гласът на Марина. — Скоро тук ще бъде пълно с народ.
— Кой ще идва? Вие стигате, сърцето ми хлопа като клепало. Налей ми една ракия!
— Винаги съм искала да те питам — рече тя, подавайки му чашата — какво толкова хареса у него? — и кимна към младежа, който се заслуша в програмата на радиото и не участваше в разговора им.
— Трудно е да ти го обясня — отвърна старецът и запуши. — Той е вечното копие на моя дух, нещо като символ на душата ми. Много хора бяха склонни да ме заподозрат в нескромност и нарцисизъм, но какво ме интересуват техните безпочвени квалификации? Те не могат да разберат, че името на Бог също не е „Бог“, най-важно е усещането за свръхестеството, отърсено от евтин мистицизъм. Какво по-възторгващо от това един смъртен човек да сътвори собствения си дух, да възпее своя личен и уникален тотем, да слее енергията на тръпнещото тяло и живота си с могъществото на първичния космически взрив?! Мълчиш… Струва ти се абстрактно, нали? Хората се опасяваха и пазеха от „Феникса“, той ги обезоръжаваше с буйната си стремителност, не търпеше примирение или равнодушие. Съществува ли друга възможност за избавление, освен да изчезнеш сред дивните си картини и хрумвания?!
Той се закашля, оставяйки чашата на масичката. Марина посегна и загаси цигарата му в пепелницата. Симеон прочисти гърлото си, сумтейки неприязнено:
— Не се докарвай като добродетелна женичка, не ти подхожда!
Запалката щракна, в ръцете му се озова нова димяща цигара. Тя се намръщи.
— Ти никога не си знаел какво ми подхожда.
— Защо?
— Защото ние изобщо не представляваме онова, което си се опитвал да внушаваш чрез нас. Погледни само тази карикатура! Такъв ли си в душата си — един нахален, нагъл и безсрамен гамен? Това ли е прехваленият ти дух? Та той повече прилича на махленски бабаит и сваляч! Къде са възвишеността и аристократизмът?
— Кучко, знаеш ли откога съм навит на твоето мраморно дупенце? Що не идем до спалнята да ти покажа как могат да се втвърдяват нещата, а?
Марина хвърли поглед към писателя и понечи да атакува, ала на входната врата отново се звънна.
— Ще ти затъкна гадния плювалник! — изсъска тя и отиде към антрето.
— На твоите услуги! — Фениксът вулгарно се изплези. — Ще бъдеш излизана професионално.
Старецът му се скара:
— Не позволявам в дома ми да се държиш като уличник! Стегни се!
— Хич не ме плашиш, дядка. Що не си гледаш болното здраве? Ще правя каквото си искам. И без друго не ми се идваше чак дотук. Ако не бях длъжен пръста си… перцето си нямаше да мръдна за тебе. Притрябвало ми е да ходя при разни изкуфели дъртаци. Дойдох чак от майната си да ми казваш какво да върша. Я се разкарай! Скапаняк!
— Налага се да те науча на обноски!
Пъргаво за възрастта си Симеон рипна от креслото. Фениксът обаче се надигна, подпря го с гърди и с мощен тласък на крилата си го върна в предишното му положение. Сетне се наведе и изрева в лицето му:
— Сега ме слушай много внимателно! Съвсем скоро ще бъда истински свободен и хич няма да ме е еня нито за тебе, нито за смотаните ти романи. Аз съм му виновен, че той виждал в мене… какво беше… „вечното копие на моя дух и символ на душата ми“?! Дрън, дрън, ярина. Аз съм боклук, разбираш ли ме? Фин, натурален, стопроцентов боклук! Не аз, ти трябва да слезеш на земята, разкиснал си се като баба! Мъжкар си, вярно е, ама какво ми дреме за твоите чувства? Не мога да се впрягам за фантазиите и халюцинациите ти, те са твоя грижа. Не съм те молил да ме цаниш за олимпийска авиация. Остави ме на мира веднъж завинаги! Посрещай си гостите и си сърбай попарата, аз съм пас. Сигурно ще опраша нещо по-засукано и после яхвам метлата! А ти мри тука в книжните си сънища! Пукната пара не давам за тебе, мумийо!