Симеон загуби дъх и се срути в креслото. Сърцето пулсираше до пръсване, а безжалостно менгеме заклещи слепоочията му. Той не беше на себе си, трепереше от гняв и безсилие. След малко се сви и обхвана глава с ръцете си. Облегна се назад, изтощен до смърт.
Тишината се отцеждаше от тавана. Нечия болка безмълвно пищеше сред присъстващите и немите й вопли раздираха меланхолията на един изстрадан трагичен скептицизъм.
— През целия си живот не можах да привикна само на смирението. То винаги ми се е струвало скверно, порочно и чудовищно. Изгубих камара време да проумея, че е вкоренено в природата на човека и се перчи редом с достойнствата. Не можех да допусна, че една неправда ще бъде приета и прегърната с мъртвородената надежда за някакво бъдно възмездие, а не премахната. Това беше свръх етичните ми ценности. — Симеон помълча. — И все още е. Докато пишех „Мазоланд“ чувствах, че нагазвам в неизбродни тресавища и понякога още усещам калта им между зъбите си. Да, хората обичат да бъдат развратени и корумпирани, не желаят да отежняват живота си дори за секунда. Те убиват глупака с мълчание. Точно това правят с мен от тридесет и пет години, това правите и вие в момента. Убивате ме с мълчание. Светкавично схванахте с пресметливите си мозъчета, че няма дълго да упорствате и сега ме обграждате с беззвучие. Затягате капана на вакуума, затъквате всички отвори, откъдето може да засече нечия конвулсивно сгърчена съвест и започвате да нагнетявате. Налягането се повишава, то би могло да размаже всичко, което не е станало шаблонно и плоско. Нищо не е в състояние да устои. Това е, не са ви необходими бомби, атентати и революции, вие имате мълчанието. То притежава мощност от милиарди мегатонове, не Хирошима, може да изпепели стотици планети като нашата прогорена и изкорубена окаяница. Аха, козлодуйски бряг — бум!… И всъщност — въобще не се трогвам. Сега се сещам, че освен другите бакии всеки народ си заслужава и интелигенцията. Ами да, постоянно гледам и слушам как го превъзнасят този народ, как го глезят и заблазяват творческия му потенциал. Златоустият вестникарски слугинаж се лигави по фолклора и неравноделните тактове, без да отбелязва равноделното му невежество. Левски скитореше като смахнат, организираше комитети и уж будеше народа, но се питам — ако не го бяха сгащили в Къкрина и обесили, дали щеше да даде сигнал за въстание? Ще ви кажа. Нямаше да даде! Щеше сам да се е обесил предварително, закичен с някоя бунтовническа прокламация на ревера. Той не беше наивник и знаеше, че с народа се пипа твърдо — или го водиш до край, или си стягаш опинците и беж да те няма! Левски прозря нещо епохално, което липсва в учебниците и не се преподава в университетите, безразсъдно е дори да го изречеш на глас. Той проумя, че народът е един гигантски погреб на агресия и експлозията му би помела не само фесовете, а и овчите калпаци. Той схвана барутната логика на войната и затова се нагърби с бремето на няколко убийства. Дяконът усети клокочещата жестокост на този народ, която за пет века беше ферментирала в тротил. Но той разбра и най-важното — че без разтоварването на войната народът беше заключил агресията в себе си, беше напълнил гърдите си с ненавист, а душата с катран и беше съсипал собствената си плодоносност с вонящата тор на нихилизма. Племето не бе имало как да се сражава, да усети кръвта си, да оплаче мъртвите и озлочестените и да се възправи от руините. То се беше научило да оцелява и да се наркотизира с нихилизъм и безверие, да осакатява децата си и да изражда поколенията. И Левски не би пуснал духа от бутилката, защото последният останал след геноцида би изтръгнал сърцето си и би го изял от толкова много насъбрана злост.