— Сигурно е било голямо изпитание — отбеляза Анабел.
— Но не приключи с това — продължи Матилда. — Не смятах да позволя едно най-обикновено наводнение да заличи от паметта ми онзи безценен сервиз от порцелан „Краун Дарби“ и намекнах на госта си, че би било най-добре да не напуска отредената му голяма спалня с бюро за писане и малка баня с добри запаси от студена вода в делви и че при съществуващите обстоятелства пространството е доста сгъстено. Към три часа следобед обаче, събудил се от следобедния си сън, епископът внезапно нахълта в помещението, което обикновено бе дневна, но сега служеше и за трапезария, и за склад, и за килер, и за още куп други нужди; по одеянието, в което се яви, можах да се досетя, че явно смята да го използва и като стая за преобличане. Посрещнах го хладно: „Опасявам се, че няма къде да седнете — казах му, — верандата е пълна с кози.“ „И в спалнята ми има коза“ — отвърна ми той също толкова хладно и с доловим в гласа сардоничен укор. „Така ли? Още една спасена, браво! — възкликнах. — Мислех, че с всички други е свършено.“ „С тази наистина е свършено — съобщи ми епископът, — в момента един леопард я поглъща. Затова и напуснах стаята: някои животни не обичат някой да ги гледа, докато се хранят.“
За леопарда лесно се намери обяснение — хищникът обикалял около козята кошара точно когато нахлула водата, и той се покатерил по външната стълба, водеща в банята на епископа, като предвидливо взел и една коза със себе си. Банята вероятно му се е сторила твърде влажна и някак клаустрофобична, затова преместил обяда си в спалнята, докато епископът си почивал…
— Ужас! — възкликна Анабел — Побеснял леопард да обикаля из къщата ти, залята от наводнение!
— О, ни най-малко не беше побеснял — отговори Матилда, — беше се натъпкал с козе месо, имаше на разположение колкото иска вода, ако ожаднее, и не желаеше вероятно нищо друго, освен да го оставят необезпокояван да спи. Обаче, смятам, всеки ще признае, че беше доста затруднително единствената ти стая за гости да е заета от леопард, верандата да е задръстена от кози, невръстни деца и мокри кокошки, а епископ, с когото не си говорите, да се е настанил в единствената ти дневна. Наистина не знам как издържах, като часовете просто се влачеха. А и обядът, чаят и вечерята, то се знае, само влошиха нещата: заместникът на готвачката се възползваше от наводнението като оправдание да ни поднася водниста супа и зле приготвен ориз, а тъй като нито главният козар, нито жена му бяха опитни гмуркачи, не можеше да се стигне до избата за вина. За щастие Гуадлипичи се връща в бреговете си толкова бързо, колкото бързо и прелива, и точно преди зори на следващия ден конярят се върна с понитата, на които водата стигаше само до глезените. После обаче възникнаха някои затруднения от факта, че епископът пожела да си тръгне, преди леопардът да бе пожелал същото, и тъй като вторият си бе направил твърде уютно леговище сред личните вещи на първия, не бе възможно редът на заминаването им да се промени. Изтъкнах пред епископа, че навиците и вкусовете на един леопард не са като на видрата и че той по природа предпочита придвижването по суша пред това във вода; и още, че изяждането на цяла коза, прокарана с течност в обем няколко делви, налага оправдан отдих. Ако бях стреляла с пушка, за да го уплаша, както предлагаше епископът, леопардът сигурно щеше просто да се премести от спалнята във вече претъпканата дневна. В крайна сметка беше голямо облекчение, когато и двамата си тръгнаха. Е, сега навярно ще можеш да разбереш защо толкова се радвам, че съм се озовала на място, където нищо не се случва.