Отначало Брусар ме поглежда гневно. Предпазливо.
— Да караме поред — казвам. — Искаш ли да ти сваля белезниците?
Това определено не го е очаквал.
С ясното съзнание, че ни наблюдават, аз се обръщам, поглеждам към огледалото, и отправям умолителен поглед към Кънингам да прати някой да отключи белезниците.
— Разбирам какво се опитваш да направиш — ухилва се Брусар. — Класическата глупост с доброто ченге и лошото ченге. След малко ще ми предложиш вода и храна. Опитваш се да се сближиш с мен, за да проговоря. Е, няма да стане.
Свивам рамене.
— Умно, Реджи. Обаче ще те изненадам. Аз не съм ченге.
— Да не си адвокат? — пита той. — Служебен защитник?
— Не и не — отговарям. — Просто правя услуга на приятел от полицията. Местен, като теб… и като мен. Тия дни работя като готвач.
Той ме гледа с подозрение.
— Сериозно?
— О, съвсем сериозно — уверявам го. — Изкарах известно време в „Бренанс“, после в „Командърс Палас“, после в „Готро“… Учим се от най-добрите, нали така?
Той пита:
— А сега къде работиш?
— Имам си каравана за бързо хранене — споделям. — Постоянно се местим из града, казва се „Готвачът…
— … убиец“! — възкликва той. — Ти си оня тип с караваната за сандвичи, да, чувал съм те. — Поглежда към огледалото. — Какво правиш тук, човече?
— Както споменах, правя услуга на стар приятел — отвръщам.
Вратата се отваря и влиза един строен федерален агент с гневно изражение, който отключва белезниците на Брусар, без да продума, а после излиза и затръшва вратата след себе си. Брусар започва да разтрива китките си и въздъхва.
— Така е по-добре, благодаря — казва той. — И каква услуга му правиш?
— Просто се опитвам да помогна и на него, и на ФБР да разберат какво стана тази сутрин, но, между нас да си остане, външните идея си нямат за нищо.
На лицето му изплува лека усмивка, но той не сваля гарда.
— Я ми помогни да реша един спор — подканвам го. — Кой прави най-доброто гъмбо в областта? Според един приятел е „Талбътс“. Аз обаче се кълна в гъмбото на „Мама Гери“.
Очите му светват заради въпроса, точно както си помислих, че ще стане.
— То е като да обичаш едното си дете повече от другото. Не може. Откъде знаеш, че съм…
— Познах, че си местен по акцента — обяснявам, като се старая гласът ми да си остане спокоен и безгрижен. — Веднага мога да позная друг син на Луизиана, като го видя. Трябва да се подкрепяме. Тукашните сме специална порода.
— Напълно си прав.
— Точно това не разбират костюмарите — отбелязвам, като се опитвам да мисля за този добродушен човек пред себе си, а не за участието му в онова, на което станах свидетел тази сутрин. Кръвта. Писъците. Прекършените тела.
Продължавам:
— Идват тук и си мислят, че знаят всичко. Обаче само объркват нещата. Ако питаш мен, това съсипва града ни. Не ураганите. Хората. Външните. Онези, които нямат място тук.
Брусар започва да кима.
— Амин, братко. Тъй си е.
— Сега, разбирам защо това те ядосва, Реджи — не спирам. — Истината е, че и мен ме дразни. Когато дойдат външни хора и се опитват да ни омаят, да ни вземат онова, което прави Ню Орлиънс специален. Разбирам го. Но…
Млъквам за малко, за да се почеша по главата, все едно се опитвам да се сетя за някой отговор от кръстословицата в днешния „Ню Йорк Таймс“. — Това, което обаче не проумявам, е как можа да се поддадеш на приказките на човек като Били Нийдъм.
Следя реакцията му отблизо. Той не признава нищо. Но и не отрича нищо.
Напредвам.
Съвсем малко, но знам, че напредвам.
— Работил си в ресторант за морски дарове на крайбрежието в Бюръс — казвам. — Нали така? Докато преди две години не се появил нов инвеститор и съкратил куп народ. Най-вече дългогодишните служители. Сигурно хич не ти е било леко, Реджи. Но знаеш ли кой е бил този инвеститор?
Той се усмихва широко, но неловко.
— Стига де, човече, господин Нийдъм няма нищо общо с това. Той обича този град и го е грижа за нас. Поднасяш ме!
— Реджи, моля те, точно ти… Били Нийдъм твърди, че обича града и хората като теб, но стане ли дума за бизнес, парите са на първо място. Той е откупил ресторанта. Изчакай малко и ще ти донеса копията от договорите. Подписът му се мъдри на всеки документ. Предал е и теб, и приятелите ти, и колегите ти. И когато е дошло време да се възползва от вас, изобщо не се е поколебал, дори за секунда.
Усмивката е изчезнала. Аз засилвам натиска.
— Ти си бил от шофьорите на трактори — продължавам. — Но нещо се е случило. Тракторът ти е угаснал, бил е блокиран или може би… може би си променил решението си. Видял си всички онези изплашени туристи, всички онези хора, хукнали да бягат, и не си могъл да го направиш. Не си могъл да сториш онова, което Били е поискал от теб, да се врежеш в тълпата и да избиеш десетки невинни.