— Съвсем не — отговарям. — Храната беше изключителна.
— Благодаря — казва непознатата. — А Лукас… Той цени кулинарния талант. И обича да го подхранва. Знам, че е разговарял с вас двамата за евентуален съвместен бизнес.
Интересно, мисля си. Знае за бизнес офертата, което значи, че трябва да работи за Лукас като някакъв мениджър или на друга подобна длъжност. По-рано реших, като типичен тъп мъжкар, че с такава зашеметяваща външност вероятно е салонна управителка или нещо от рода. Да, тъпо.
— Е, предложението определено е интригуващо — отвръщам. — Доста детайли има да се обмислят, но ще ви кажа, че може да се наложи да дойда отново, за да обсъдим нещата с него, да уточним някои подробности.
Надявам се, че тази прелестна жена не е чула раздразнената въздишка на Марлийн, защото бизнес партньорката ми е наясно, че говоря пълни глупости. Но тя е наясно и колко съм сладкодумен, когато ухажвам жена, затова ме оставя да дрънкам.
— О, радвам се, че го обмисляте — казва непознатата, а в гласа й прозвучава облекчение. — Много се надяваме двамата с партньорката ви да намерите начин да приемете предложението. Всички сме големи почитатели на „Готвачът убиец“.
Хвърлям поглед към безименния пръст на лявата й ръка. Не виждам годежен пръстен и решавам да позасиля натиска.
— Така ли? — питам. — Обикновено съм там, пред печката. И обичам да… държа клиентите ни под око. Не помня да съм ви виждал. Сигурен съм, че бих ви запомнил.
Тя поруменява. Очарователно е. Марлийн започва да проявява нетърпение и отново въздъхва.
— Хванахте ме — признава жената с усмивка. — Лукас разполага с екип от асистенти, които обикалят града в търсене на интересна храна и я доставят в ресторанта. С удоволствие бих дошла при караваната ви някой ден, но обикновено прекарвам дните си затворена в офиса. Поддържам счетоводството, плащам заплати, карам се с доставчици, такива неща. Не е точно работата, която си представях, когато завърших „История на Ренесансовото изкуство“, но — тук жизнерадостният й глас добива нотка на съжаление — животът невинаги се развива така, както очакваме, не мислите ли?
— Напълно вярно — съгласявам се. Взирам се дълбоко в омагьосващите й кафяви очи. Тя не извръща поглед. — Но понякога същият този живот ни поднася приятни изненади.
Разменяме леки усмивки, мимолетен миг на единение… който е прекъснат от свирене на клаксон. Обръщам се и виждам как момчето, което отговаря за колите, паркира сребристия ми шевролет „Импала“ до тротоара.
— Не мисля, че чух името ви — казвам на жената. Нямам намерение да си тръгна, преди да съм научил тази малка подробност.
— Ванеса — отговаря тя. — Ванеса Маккиън.
Стискаме си ръцете. Чиста проба учтивост, но се кълна, че тя задържа дланта си в моята секунда по-дълго от необходимото.
— Беше ми приятно да се запознаем, Ванеса — добавям. Ръката ми още е топла от допира й. — Въпреки драмата, прекарахме чудесна вечер.
— Много се радвам да го чуя, Кейлъб. И се надявам да приемеш сериозно предложението на съпруга ми. Той знае какво харесва и е изключително добър в откриването на редки таланти.
Пфу. Задръж малко. Онзи задник Лукас Дод е съпруг на този ангел? Толкова съм разочарован, че почти усещам вкуса на разочарованието в устата си.
— Е, поздравявам го за умението му да разпознава таланти със съпруга като теб — казвам. — А сега ти пожелавам лека нощ.
Подавам на момчето няколко долара, пъхам се в колата, чийто двигател работи, и се тръшвам на седалката. Марлийн сяда до мен и започва да пее високо: Кейлъб и Ванеса на дърво седят…
— Много смешно, Марлийн. И много зряло, също така.
— О, я по-ведро. Какво толкова — няма да можеш да преспиш с всяка хубавица в Ню Орлиънс, а само с повечето. Още е рано. Имаш предостатъчно време да идеш в някой бар и да си намериш компания.
Поглеждам си часовника. Права е. Още няма девет часа. Бих могъл да изляза. Или пък, ако отворим веднага „Готвачът убиец“, ще можем да обслужим цял тон клиенти.
— Не, прави ми се нещо друго. Хайде да вървим да готвим.
— Кейлъб? — обажда се тя и спуска прозореца си, за да пусне малко свежест в колата.
— Да? — питам и също спускам прозореца си. Топлият вечерен въздух ме облъхва.
Бавно тръгвам напред и спирам на кръстовището на Сейнт Чарлс Авеню. По пешеходната пътека пред нас се точат тълпи туристи.
Марлийн продължава:
— Моля те да приемеш думите ми приятелски, скъпи мой бивши съпруже, но се държиш като идиот.
— Марлийн…