Температурата в онази консерва за сардини сигурно е била над четиресет градуса, но тук времето е меко и приятно. Наоколо се разхождат хора по тениски и къси панталони. Палмите по Канал Стрийт се люшкат леко от бриза. Ако питате мен, няма неподходящо време да посетите Ню Орлиънс, но февруари си остава най-подходящото сред подходящите, особено ако идвате от някое замръзнало парче земя като Минесота или Мейн.
Тръгвам на север от караваната и бившата си жена. След няколко крачки чувам зад гърба си метално стържене и дрънчене. Обръщам се и виждам яркожълтото и червеното на старомодния трамвай, който тъкмо забавя на спирката. Ако се затичам, сигурно ще успея да го хвана. Бездруго съм поел в същата посока. Но решавам да не го гоня. Не бързам. Освен това ми се иска да използвам трикилометровата разходка, за да помисля малко.
Едно от нещата, за които ще мисля, е посещението на „Войниците от Франклин Авеню“.
Ето защо продължавам да вървя, да се оглеждам и да се ослушвам. Навсякъде текат трескави приготовления за Карнавала — двете диви седмици преди Марди Гра, който пък е най-великият купон на планетата, поне според собственото ми напълно пристрастно мнение.
Карнавалът започва довечера и вече се усеща във въздуха, вижда се, накъдето и да погледнеш. Собствениците на магазините окачват лилави, зелени и златисти гирлянди, знаменца и други украси по витрините си. По улиците се събират нетърпеливи, развълнувани туристи. Нюорлиънската полиция пък слага делта бариери по ключовите кръстовища из града — големи, бели механични барикади, които отклоняват колите от маршрута на Карнавала и местата, през които ще минават пешеходците. Положението нерядко загрубява, когато Карнавалът се развихри, но редът, законът и сигурността винаги остават на първо място.
В момента мисля за собствената си сигурност.
Не само в едно отношение.
Докато вървя и оглеждам улицата за спотайващи се в сенките момчета от Франклин Авеню, репетирам наум онова, което предстои.
Знам какво видях. Знам, че постъпих правилно. И знам какво искам да кажа.
Защо тогава все още имам чувството, че вървя към бесилото?
Не след дълго свивам наляво по Саут Броуд Авеню. Продължавам напред до Тюлейн — не университета, а булеварда. Пред мен се издига Окръжният наказателен съд, една от най-грозните сгради в този иначе красив град, кошмарна бетонна крепост, оградена с бодлива тел.
След като пресичам Грейвиър Стрийт, пред погледа ми се появява крайната точка, към която съм се запътил. Разделена от улицата с помощта на просторен двор, тази постройка е мястото, в което съм прекарал стотици часове от живота си и където съм участвал в забележителни разследвания. Днес обаче централата на полицията на Ню Орлиънс ми изглежда различна. Странна. Мрачна.
Чудя се дали да вляза през някоя от страничните врати, или през служебния паркинг. И двата варианта ще ми помогнат да избегна вероятността за суматоха.
Само че така ще изглеждам като човек, който има какво да крие.
Майната му.
Спирам за секунда, за да се овладея. После закрачвам директно през двора и нагоре по стълбите към главния вход. Както и съм очаквал, там е пълно с репортери. В мига, в който ме виждат, те се спускат към мен като лешояди. По-рано всички наминаха през „Готвачът убиец“, но Марлийн им се разкрещя, че ако не ни оставят на мира, ще им забрани завинаги достъпа до караваната. Свърши работа.
— Детектив Руни! Детектив Руни! — крещят. — Някакви последни думи преди…
— Последни думи ли? — сопвам им се. — Това не е екзекуция. Просто разстрел.
От задната част на сбирщината журналисти се чува вик:
— Вярно ли е, че сте се отказали от правото си на представител от полицейския профсъюз или друг правен защитник?
— Пред вас стои невинен човек — заявявам твърдо.
Почти съм стигнал вътрешните стъклени врати. Почти съм влязъл. Точно поради тази причина скоростта, с която се сипят въпросите, се увеличава до какофония, сякаш журналистите се опитват да ме препънат с думи.
— Какъв развой на събитията очаквате днес, детективе?
— Как ще отговорите на обвиненията, че цялото разследване е за замазване на очите?
— Съжалявате ли за някое от действията си?
— Искате ли да кажете нещо на семейството на жертвата?
Хващам металната брава на вратата и се обръщам към гъстата тълпа репортери, някои от които познавам добре от минали разследвания. Човек би си помислил, че ще проявят някаква деликатност, някаква учтивост, вместо да се присъединят към глутницата, канеща се да ме разкъса.
Но човек би сбъркал.
За тях вече съм история. Бизнес и нищо друго. Нищо лично.