— Довери ми се — успокоявам я. — Ето, хвани ме подръка. И стой наблизо.
Хвърляме опаковките от обяда си в кошче до портата, хващаме се подръка и влизаме в тихото, неземно гробище.
Стотици гранитни и мраморни мавзолеи, много от тях на повече от сто и петдесет години, се точат във всяка посока като злокобен, замайващ лабиринт. Това място е прозорец във времето. Призрачен, но и умиротворяващ. И странно красив.
— О — прошепва тя. Стисва лакътя ми по-здраво, докато вървим между гробниците и поемаме атмосферата.
— Някои хора се натъжават, когато отидат до гробище — казвам аз. — Чувстват се заобиколени от смъртта. Но за мен гробищата са напомняне. Че всеки от нас живее само веднъж. И затова е най-добре да изживеем живота си възможно най-пълноценно, всеки един ден.
Тя кимва, замислена над думите ми.
— Няма пряка връзка, но… тези гробници ми напомнят за средновековните катедрали. Великолепна архитектура, произведения на изкуството, които честват живота ни тук и живота ни след…
Телефонът й се раззвънява и тя на мига придобива тревожно изражение и започва да рови из чантата си.
— По дяволите, извинявай, може да е Лукас. Трябва да вдигна. Ако не вдигна, той…
— Ей, няма проблем — уверявам я, а тя най-сетне напипва телефона си. Забелязвам, че ръцете й треперят, докато го поднася към ухото си.
Обръща ми гръб. Аз правя още няколко крачки напред, за да не я безпокоя. Въпреки това до мен достигат откъслечни фрази от разговор, който определено не е приятен.
Кълна се, че съм в ресторанта… знаеш, че никога не бих те излъгала. Били спрял да ми крещиш? Разбира се, че те обичам!
Когато разговорът най-сетне приключва, тя ме поглежда едновременно сърдито и засрамено.
— Май е най-добре да тръгвам — казва. — Но ти благодаря за чудесния обяд, Кейлъб. И поредната великолепна разходка.
— Ванеса — започвам аз и хващам ръката й. — Виж, разбирам, че едва се познаваме. И това не е моя работа. Но ако Лукас се държи с теб наполовина толкова зле, колкото звучи…
— Прав си — рязко отсича тя. — Изобщо не е твоя работа.
Аз пускам ръката й и си затварям устата, след което я извеждам от гробището в мълчание. Когато стигаме улицата, тя не ме целува по бузата. Дори не ми пожелава довиждане.
Надявам се, че агентите, които ме наблюдават, са доволни, защото аз не съм.
Време е да се връщам на работа, но не в караваната на „Готвачът убиец“.
Глава 27
Мислех си, че по-скоро ще вляза в Ада, отколкото да се върна тук, но ето ме отново.
Влажното, стъклено фоайе на Нюорлиънското полицейско управление.
Минаха десет дни, откакто излетях оттук, окъпан в блясъка на славата. Все едно обаче са минали години, защото чувството е такова, все едно съм влязъл в гимназията, която завърших. Сградата изглежда по-малка, отколкото я помня. Клаустрофобична дори. Всичко изглежда познато, но усещането е някак странно.
Като се старая да не се замислям за спомените, които нахлуват в главата ми, поемам през суетнята, характерна за управлението по обяд. Минавам покрай цивилен детектив от отдел „Наркотици“, който води разгорещен разговор по телефона на испански. После се разминавам с долнопробен адвокат в смачкан сив костюм, обсъждащ нещо с пищната си клиентка, за която съм готов да се обзаложа, че е хваната да проституира на Шартър Стрийт. Следват двойка униформени полицаи, които ескортират пиян мъж в белезници и суитшърт на Луизианския щатски университет, а човекът се мята и ломоти неразбираемо. Какъв зоопарк.
Стигам до гишето на дежурния — зачервен тип, чиято униформа е поне един номер по-малка от нужното за едрата му физика. Той е пазачът.
— С какво мога да помогна? — изсумтява, без да изпуска от поглед хаоса във фоайето.
Придавам си небрежен вид, като едва забавям крачка.
— Качвам се в „Углавни“ — отвръщам.
— Чакай малко. Имаш ли уговорка?
— Очакват ме.
Той вдига ръка и взема слушалката на стационарния телефон.
— Кой те очаква?
Поколебавам се. Дошъл съм да се видя с Кънингам, който категорично не ме очаква. Всъщност съвсем ясно ми заяви, че трябва да стоя настрана и да не се показвам наоколо. Ако този тук му каже, че съм дошъл, бившият ми шеф няма просто да откаже да ме приеме. Той направо ще откачи. И ще ме изхвърли. С което ще сложи точка на всичко, което съм постигнал досега.
— Слушай, бивш полицай съм — обяснявам. — Миналата седмица се пенсионирах. Искам само да…
Ченгето се намръщва насреща ми.
— Знам кой си. Но няма да те пусна, ако нямаш достатъчно добра причина да влезеш.