Обмислям да бия отбой и да повися във фоайето, докато Кънингам не слезе, което, рано или късно, ще се случи. Само че може да отнеме часове, а времето ми е ценно и не мога да си позволя да го губя. Ето защо решавам да отговоря директно. Ако старият ми шеф се ядоса, че съм дошъл, и откаже да ме приеме, ще е за негова сметка. Но преди да успея да кажа нещо…
— Руни? — изрича дълбок глас зад гърба ми.
Обръщам се и виждам сержант Кевин Спиърман да куцука насам. Преди години, когато започнах работа в полицията, той беше командир на тактически отряд, самоуверен и здрав… докато едно нараняване по време на тренировка не го осъди на живот зад бюро. Оттогава наддаде почти четиресет килограма, но не изгуби и грам от арогантността си.
— Не мислех, че ще ти стигне куражът да се появиш отново тук — казва той и ме плясва по задника по навик, придобит в съблекалните. — Освен ако не си дошъл да молиш за пенсия. На колене.
— Това ми напомня, Кев — обаждам се аз. — Как е жена ти?
Спиърман стисва челюсти за момент, след което се усмихва насилено.
— Много смешно.
— Опитвам се да се кача горе да се видя със стария си шеф — продължавам. — Можеш ли да ме вкараш?
Спиърман се поколебава за миг и после късчето добрина, съхранено насред цялата тази сланина, се появява на сцената. Той кимва, първо на мен, после на дежурния, и онзи ме пуска да мина.
Вземам асансьора до четвъртия етаж, както съм правил стотици пъти досега. Прекосявам залата на отдела и се поздравявам за кратко с шепата изненадани бивши колеги, които ме забелязват. Минавам по дългия път към кабинета на Кънингам, за да избегна старото си бюро. Единствената по-лоша гледка от тази да го видя празно, би била да го видя заето от някой друг.
Вратата на Кънингам е отворена, а самият той пие кафе от картонена чаша, заровил глава в куп документи. Почуквам по рамката на вратата. Старият ми шеф вдига поглед и едва не изплюва горещото кафе от изненада и бяс.
Влизам в кабинета и затварям вратата, докато той преглъща, избърсва си устата и заеква:
— Ти майтапиш ли се, Руни?
— И аз се радвам да те видя, шефе — поздравявам го и сядам срещу него. — Трябва да поговорим без всякакви майтапи.
Глава 28
Кънингам става от мястото си и започва да крачи из кабинета, сякаш иска да излезе и да ме остави сам с проблемите ми.
— За каквото и да става дума, дано да си заслужава риска, който си поел — нарежда той. — Ако Морган разбере, че си нахлул тук, ако заподозре, че душиш около неговия случай…
— Той вече знае — прекъсвам го и се облягам на стола, след което скръствам ръце на корема си.
Кънингам слага ръка на челото си и се стоварва обратно на стола си.
— Господи, Кейлъб — почти простенва шефът. — Казах ти да… Мислех, че знаеш какво правиш!
— Аз знам какво правя, шефе — изтъквам. — Точно затова и той знае. Вчера проследих един човек, който и преди се е появявал в сводките ни.
— Кой?
— Ибрахим Фарзат — отвръщам. — Сирийски бежанец, когото арестувахме миналата година за буйство и съпротива при арест.
— Я чакай малко — обажда се той. — Да не е онзи, който работеше като мияч на чинии при Беа?
— Същият — отвръщам. — Той е. Постваше разни джихадистки гадости онлайн, ние предадохме информацията на Националната сигурност, а оттам ни казаха да не се кахърим, а да си живеем живота. Аз обаче нямах откъде другаде да започна, затова снощи го проследих.
— Хубаво — казва той. — И какво стана?
— Проследих го от дома му до някаква тайна среща в автоморга близо до Индустриалния канал, заедно с още няколко души, които като че ли отиваха на същата среща. По пътя той направи маневра, която предприемаш, ако искаш да се откачиш от опашка, но аз успях да не го изгубя. После стана интересно.
— В какъв смисъл?
Отмятам кичур коса, за да покажа цицината на главата си, която онзи лост ми остави. Още е подута и зачервена. Кънингам прави гримаса.
— Час по-късно Морган почука на вратата ми. Изглежда, че федералните също са се намирали близо до автоморгата и са наблюдавали. Морган на практика заплаши лично да ме пребие, ако отново се опитам да се доближа до Фарзат.
— Е, и в какво се е замесил Фарзат? — пита шефът. — Той ли е водач на клетката? Мозъкът зад атаката?
Поклащам глава.
— Интуицията ми подсказва, че е редови заговорник, шефе — отговарям. — Пешка. Докато го следих снощи, той спря в един „Макдоналдс“, за да купи хамбургери. Мозъците на терористичните атаки не се занимават с такива глупости. Фарзат е пешка и ако федералните го държат под око, на мен ми трябва нещо друго, нещо ново.