— Извинете. Бих искал да поръчам още едно, последно нещо, моля. Собственикът.
Келнерът кимва и изчезва в кухнята. Били ме кара да го чакам още цели десет минути, преди най-сетне да се появи, разперил ръце и широко усмихнат, сякаш сме стари приятели. Всъщност сме се срещали само няколко пъти. Но аз се включвам в играта.
— Ето го и него! — възкликвам и ставам, за да го придърпам в мечешка прегръдка. — Били, ти направо надмина себе си. Благодаря ти. Храната ти е неземна. Прясна, сложна, изобретателна… Нямам думи.
— Много се радвам да го чуя, Кейлъб. Надявам се, че екипът ми се е погрижил добре за теб. Не всеки ден сме удостоени с присъствието на знаменит собственик на каравана за бързо хранене.
Пренебрегвам ужилването и отвръщам:
— Имам сериозна причина да съм тук. Имаш ли няколко минути да поговорим?
Той се смръщва.
— Може би някой друг път. Ще кажа на асистента си да ти се обади и ще измислим нещо. След Марди Гра, разбира се. Знаеш колко сме заети…
— Достатъчно, Били — отсичам и го стисвам злобно за рамото. — Стига игрички. Моля. Седни, настоявам.
И той се подчинява.
Глава 30
С обидено, но и заинтригувано изражение, Били се подчинява. След като и двамата сядаме, аз придърпвам стола си по-близо до неговия и се привеждам напред. Класическа техника за разпит. Начин за изграждане на доверие.
С евентуален заподозрян.
— Откъде черпите цялата тази енергия, и ти, и семейството ти? — питам. — Имам чувството, че щом се огледам, някой от вас отваря нов ресторант.
— Единствената ми и неповторима сестра Емили, може би — отвръща той. — Братовчед ни Дейвид със сигурност. Моят основен приоритет е „Птит Ами“ и уроците по летене, когато имам възможност. Онези двамата са членовете на семейството, които не спират да разширяват империята.
— И не са само ресторанти — изтъквам. — По кулинарните блогове се говори, че семейството ви е започнало да се разпростира и към други звена на снабдителната верига. Инвестиция във ферма за органично цвекло в Полина. Хуманна люпилня за пилета в Хамънд. Фабрика за обработка на морски дарове в Пайнс Вилидж. Пропуснах ли нещо?
Наблюдавам реакцията му отблизо. Той обаче е непоклатим.
Казва:
— Абсолютно. Колкото повече контрол имаш над снабдителната верига, толкова повече контрол имаш над качеството. И печалбата. Поне те така виждат нещата.
— Звучиш, сякаш не си съгласен.
— Аз ли? — отвръща той. — Огледай се. Аз съм чревоугодник по душа. Не корпоративен нашественик. Ако това е темата, която искаш да обсъждаме, Кейлъб, съжалявам. Май си избрал грешния Нийдъм.
— Чакай само да изясня — не се предавам аз. — Фермата, люпилнята, фабриката — твърдиш, че нямаш никакво финансово участие в тях, така ли?
Той отговаря:
— Не мисля. Но не мога да ти потвърдя със сигурност.
Поглеждам го объркано. Що за успешен бизнесмен не знае какво съдържа собственото му портфолио?
— Искам да кажа — продължава той с тона на начален учител, обясняващ на глупав ученик какво е атом, — че е възможно да притежавам някакво малко финансово участие в тях. Финансите на семейство Нийдъм са сложни. Имаме осемдесет и пет годишна история в ресторантьорския бизнес в града. Четири поколения. Десетки деца, братовчеди, съпрузи и съпруги, бивши съпрузи и съпруги… и далеч не всички се разбират помежду си. Изгубил съм бройката на съдебните дела, арбитражите и извънсъдебните споразумения, през които сме минали. Парите ни са разпределени по повече съвместни тръстове и „подвижни фидуциарни инструменти“, отколкото са скаридите в Залива.
Разбирам какво иска да каже.
— Басирам се, че в Деня на благодарността ви е малко неловко около масата.
— Де да беше така — поклаща глава той. — Нещата са толкова зле, че много от нас даже не понасят да са в същата стая с други. Да седнем около една маса на семеен празник? Забрави.
Докосвам го съчувствено по ръката. Поредният номер от техниките за разпит.
— Чувал съм такива слухове — признавам. — Съжалявам, че са истина.
Той понижава глас и тъжно свежда глава.
— Ако знаеше и половината от нещата, които стават в това семейство, Кейлъб… щеше не само да съжаляваш. Щеше да се притесниш. Навярно дори щеше да ги споделиш с някой от приятелите си от полицията.
Нима? При тези думи наострям уши. Опитвам се да не го показвам, но съм се плъзнал към ръба на седалката.