— Какво имаш предвид?
— През годините… Чувал съм роднините си да се обвиняват взаимно в кражба. Присвояване. Пране на пари. Подкупи. Някои дори са… споменавали заплахи за насилствена саморазправа.
— Насилствена? — повтарям. — Били, май наистина започвам да се притеснявам.
Той отваря уста да каже нещо, но се спира. И дава на заден, щом осъзнава, че се е разприказвал твърде много.
— Виж, нали си бил полицай — бръщолеви той. Звучи разтревожен. — Знаеш какви са хората. Дейвид говори глупости, когато се ядоса. Закани, които никога няма да изпълни наистина. Ако помислех дори за секунда, че някой от семейството може наистина да осъществи заплахите си…
Тонът му изведнъж се променя от тъжен на весел.
— Но стига толкова за кирливите ни ризи — заявява той и изправя гръб. — Сигурен съм, че съм те отегчил до смърт.
Всъщност е точно обратното, разбира се. Но е ясно, че иска да смени темата. Затова не настоявам. Вече научих доста.
— Знам, че трябва да се връщаш в кухнята — казвам. — Няма да те задържам. Само още един въпрос. Колко добре познаваш Беатрис Сейнт Вил?
— Беа? Срещали сме се няколко пъти. Защо?
— Онзи ден — споделям аз — минах през кафенето й на Фрерът Стрийт.
Не си направих труда да споменавам причината за посещението си.
— И какво мислиш? — пита той.
— Прави страхотен пай с пекани и шамфъстък. Много се харчи — отвръщам. — Твоята сметанова торта със захаросани пекани ми припомни за нея. Струва си да се пробва.
Усмивката му се разширява.
— А ти откъде мислиш, че почерпих идеята? С Емили сме ходили да ядем там няколко пъти. А и мисията на Беа с цялата тази социална справедливост, с наемането на бивши затворници, бивши наркомани и подобни… сестра ми направо се влюби в нея. Тя беше от първите инвеститори в заведението. Дори накара Дейвид да вложи малко пари.
Интересно. Все още разполагам само с няколко щриха от картината. Но лека-полека като че ли започва да се оформя някакъв образ. Поне адски много се надявам.
— Благодаря още веднъж за великолепната вечеря, Били — казвам, след което се изправям и му стискам ръката.
— Винаги си добре дошъл. Надявам се, че ще се виждаме по-често, Кейлъб.
Аз му стискам ръката по-здраво.
— Нещо ми подсказва, че ще стане точно така — съгласявам се.
Глава 31
Съвпаденията в едно полицейско разследване се срещат толкова често, колкото и честните политици.
С други думи — много рядко.
Разбрах, че семейство Нийдъм е инвестирало в „Нептун“ преди две години. Във фабриката няма кой знае какво за крадене освен палети, пълни с умрели риби и ракообразни, така че рапортът, за който ми спомена Кънингам — мъж в черна кола пред фабриката посред нощ, — ми прозвуча не толкова като описание на кандидат-крадец, оглеждащ мишената си, колкото на федерален агент, оглеждащ подозрително място.
Преди Били да ми каже, нямах представа, че някои членове на семейство Нийдъм са отправяли заплахи за насилие срещу други хора.
И определено нямах представа, че някои от тях са съсобственици на заведението, в което беше работил Фарзат.
Възможно ли е всичко това да е едно смахнато съвпадение, което ще ме доведе до задънена улица?
Абсолютно.
Но може би не е. Единственият начин да разбера е… да разбера.
И може би — дано! — агент Морган и останалите федерални са сбъркали. Може би никой не планира терористична атака на Марди Гра. Може би става дума за семеен еквивалент на гражданска война, в която едно разклонение на рода най-сетне решава да си разчисти сметките с другите с помощта на опустошителен удар.
На следващата сутрин ставам по изгрев със съвсем лек махмурлук от шампанското и виното, които изпих в „Птит Ами“. Не е редно да оставям Марлийн да се оправя сам-сама. Тя сигурно още спи, затова й пращам съобщение, докато вървя към колата. Казвам й, че ще „тичам по задачи“ цял ден, което е кодираният ни начин да предупредя: „Не питай“. Но добавям, че отивам в караваната по-рано, за да подготвя продуктите за трите смени през деня. Надявам се, че ще разбере. Ако не разбере… е, не може да се разведе с мен втори път.
Слънцето едва започва да се подава над хоризонта, когато свивам по Канал Стрийт и продължавам в посока югоизток. Обикновено улицата е натоварена, но в този час моята кола е единствената на пътя. Движа се към Френския квартал и когато наближавам, подминавам няколко наглед зловещи временни полицейски барикади. Само след броени часове целият този район ще е пълен с туристи, ще гърми музика и ще се точат екстравагантни парадни платформи. В момента обаче е почти неестествено тихо. Канавките са задръстени с пъстри мъниста и празни пластмасови чаши. По тротоарите се въргалят гирлянди като валма прах. Предполагам, че дори на най-заклетите купонджии на планетата понякога им се налага да поспят.