Това не е обикновено убийство.
Фарзат е бил отвлечен. Държан в плен против волята му в продължение на Бог знае колко време.
И е бил изтезаван. По ужасяващ начин. До момента на смъртта си.
Каквато и информация да са се опитвали да измъкнат похитителите му от него, трябва да е била страшно важна. А те самите трябва да са били страшно жестоки.
— Нали ти казах, ужасна бъркотия — прошепва Куинси.
Преглъщам мъчително и бавно пристъпвам към тялото на Фарзат, за да погледна по-отблизо. Налага се да впрегна всичките си сили, за да устоя на подтика да се обърна, да вдигна маската и да си изповръщам червата.
— Откъде са тези кръгли рани? — питам озадачено.
Куинси отговаря сухо:
— Нали си чувал за наемни убийци? Тук си имаме работа с убиец, който ползва особено оригинални инструменти.
Проследявам погледа му до изплескана с кръв електрическа бормашина, оставена на пода, с кръгла бургия с назъбен ръб, дълга почти три сантиметра. Обикновено с такива бургии се пробиват дупки в стени.
В този случай обаче е била използвана, за да пробива дупки в човешка плът. Отстъпвам. Дишането ми се ускорява, а очите ми се насълзяват.
— Установихте ли приблизително часа на смъртта? — питам.
— Съдейки по температурата на тялото и степента на разлагане, в момента предполагаме, че е умрял преди шест до девет часа.
— Имате ли представа колко дълго е бил измъчван?
Куинси свива сковано рамене, сякаш носи на тях тежестта на целия окръг.
— Това, което аз бих искал да разбера — започва той, — е как точно са очаквали да изкопчат каквато и да е информация от него, при положение че… не е могъл да говори.
Объркан, аз отново пристъпвам към трупа и поглеждам по-отблизо окървавената уста на Фарзат. Един от техниците насочва лъча на фенерчето си към вътрешността й и осветява разръфано парче плът на мястото, където някога се е намирал езикът му. Копелетата явно са пъхнали бормашината в устата му и са натиснали спусъка.
— На бас, че ти се иска да имаш повече такива клиенти — отбелязва Куинси. — Е, да, не могат да усетят вкуса на храната ти. Но пък не могат и да се оплачат от нея.
Черен хумор. Такъв си е Куинси.
Аз обаче не отговарям на шегата му с друга. В момента изобщо не ми е до смях.
И ако не открия кой е убил Фарзат, при това бързо, само след няколко дни на цял Ню Орлиънс няма да му е до смях.
Глава 34
Куинси се оказа прав. Изгубил съм целия си апетит. Това обаче няма да ме спре да отида там, където трябва да отида сега.
В един от най-елитните, най-ексклузивни ресторанти в цял Ню Орлиънс.
„Розела“ се намира в Гардън Дистрикт, във вътрешността на изцяло обновено имение в плантаторски стил. Всъщност ресторантът е разположен близо до „ЛБД“ — заведението на Лукас Дод, където за пръв път срещнах Ванеса, но в момента този факт е последното, за което мисля.
Дори съвсем скромна вечеря в „Розела“ ще ви струва няколкостотин долара. Тук идват да се хранят знаменитостите, спортистите и политиците, гостуващи в града. Пред ресторанта непрекъснато висят няколко папараци с камери и пушат цигара след цигара. Ексцентричният собственик, Дейвид Нийдъм, е по-възрастният братовчед на Били Нийдъм. Веднъж пробва да прокара местен закон в общинския съвет с цел да забрани пушенето на улицата, а после си промени решението и лобира срещу предложението. Критиците му твърдят, че цялата работа е била рекламен трик. Фукане, прикрито зад маската на оплакване, за да увеличи популярността на заведението му. Опит да спечели от всичко.
Което е съвсем в негов стил. Дейвид Нийдъм е личност, известна с противоречивия си характер, макар да изглежда, че хората, които го познават, са малцина. Той е смайващо богат, но известен със стиснатостта си. В кухнята е истински ураган от креативност, но като инвеститор е свръхпредпазлив и агресивен. Сервира нечовешки калорична храна, но самият той е откачен на тема здравословно хранене. Носи костюми на „Бриони“ за по пет хиляди долара с кецове за пет долара. Жадува слава и признание, но бяга от светлината на прожекторите като отшелник.