— Вече споделих на полицията всичко, което можах.
— А именно?
— Нищо. Религията ми учи на безусловна вярност към съпруга. Абсолютно подчинение. И в живота, и в смъртта.
— Госпожо Фарзат, това е благородна идея — отбелязвам. — Но имам сериозна причина да вярвам, че съпругът ви е бил замесен в планирането на събития, които биха могли да доведат до драматични последици за националната сигурност.
Тя изглежда така, сякаш всеки миг ще се изплюе на напукания тротоар.
— Вие, американците, и вашата „национална сигурност“. Сякаш тези две думи са магия, която ви позволява да вършите каквото си искате! Три ужасни години бяхме уловени в капан в Алепо. После още три живяхме в лагер в Йордания, преди да успеем да стигнем тук. И всичко това заради безценната ви национална сигурност. Ами нашата сигурност?
— Госпожо Фарзат, моля ви…
— Ами сигурността на съпруга ми? — продължава тя, а гласът й се изостря. — Той е мъртъв. Мъртъв! И за какво?!
Рима се вълнува все повече и повече. Аз се старая да запазя спокойствие и да я насоча обратно към темата.
— Точно това се опитвам да открия — изтъквам, като се старая да говоря все така меко и спокойно, както преди. — Мога да помогна да намерим хората, които го нараниха, ако ми кажете…
— Колкото и малко да знам за делата на съпруга си… Ще легна в собствения си гроб, преди да обеля и дума на вас, прасета такива.
Сега тя наистина се изплюва на земята, обръща се гневно и понечва да си тръгне. Без да мисля, аз посягам към рамото й, за да я спра.
— Госпожо Фарзат…
— Не ме докосвай! — възкликва тя и се дръпва, сякаш пръстите ми са нагорещено желязо. — Остави ме на мира!
Наистина се опитвам да запазя спокойствие, само че тя никак не ми помага.
— На карта са заложени човешки животи — настоявам. — Разбирате ли го? Стотици, може би хиляди. А тяхната сигурност? Ако умрат, тяхната кръв ще бъде по вашите ръце!
Най-сетне Рима спира. И свежда глава. Без да се обръща към мен, тя дърпа ципа на чантата си и започва да рови из нея.
— Добре — склонява накрая. — Може и да имам нещо, което да помогне.
Тя се завърта към мен… и пръсва облак кафеникав спрей в лицето ми.
— Аааа! — изкрещявам, като се опитвам едновременно да приклекна и да отстъпя назад, за да избегна прякото попадение. Само че до очите ми успява да стигне достатъчно от спрея, че да ги изгори като открит пламък.
Рима се връща при приятелките си с бърза крачка. Аз се навеждам, подпирам ръце на коленете си и започвам да мижам и да подсмърчам, а изгарящата болка се засилва.
След няколко изпълнени с агония минути — които вероятно са били само секунди — съумявам да се върна при колата си, където изплаквам очи с вода от бутилка в опит да понамаля болката. Дори успявам да забравя за пулсиращата си глава, разранените ръце и пукнатото ребро. В края на краищата последните няколко дни си казват думата и аз заспивам.
Когато се събуждам, наоколо цари пълен мрак, а аз усещам как телефонът ми вибрира в джоба. Изваждам го, уцелвам вярното място на екрана и го доближавам до ухото си.
Марлийн е.
И звучи по-уплашена, отколкото някога съм я чувал.
— Кейлъб — изрича тя с треперещ глас. — О, Кейлъб… ела тук… ела веднага!
Глава 37
Още съм полусляп от спрея и не мога да шофирам, затова излизам на улицата и спирам с бясно махане първото оранжево такси, което виждам.
Шофьорката е жена на средна възраст с дебели плитчици, сипещи се по гърба й като водопад. За миг си мисля, че не помня последния път — ако изобщо е имало такъв, — в който съм се возил с таксиджийка, след което мислите ми се насочват към Марлийн.
Боже господи, в какво съм замесил горката жена?
Щом пристигаме, хвърлям снопче банкноти към шофьорката и дори не я изчаквам да спре колата, преди да отворя задната врата и да изскоча навън.
Две коли на нюорлиънската полиция и една линейка са паркирани с включени двигатели до караваната на „Готвачът убиец“, която тази вечер се намира на една тиха пресечка на Еспланейд Авеню в Марини.
Обичната ни каравана е била вандализирана.
Предното стъкло и страничните прозорци са изпотрошени. Външната метална броня е очукана и огъната. Гумите са нарязани. Дори логото със скарида и кръстосани кости е напръскано с грозни черни графити. Да не говорим за вътрешността, която е напълно съсипана.
Гледката е стъписваща, покъртителна.
Имам чувството, че са ме ударили с юмрук в корема.
Но най-лошото тепърва предстои.
— Марлийн?! — провиквам се, докато тичам към задната част на линейката.