Тя седи на задната броня, а наблизо са застанали двама полицаи, единият с клипборд в ръце. Пише нещо, вероятно завършва свалянето на показанията й. Нито единият, нито другият са ми познати. Има и двама парамедици, единият от които тъкмо привършва с бинтоването на лявата й ръка, а другият отстъпва назад, след като е светнал с фенерче в очите й.
Бившата ми жена изглежда разтърсена и пребита… но е все така силна и войнствена.
— Марлийн — повтарям, докато тичам, останал без дъх, към нея. — Добре ли си?
Тя ми хвърля поглед… и започва.
— Отче наш, който си в небесата, никога не съм и помисляла, че ще доживея този ден — казва. — Непоклатимият Кейлъб Руни пуска сълза?
Аз се усмихвам, обзет от облекчение, заедно с доста други чувства, които не съм изпитвал към тази жена от години. Избърсвам все още раздразнените си от спрея очи.
— Не се ласкай — отвръщам. — Преживях леко спречкване малко преди да ми се обадиш. Няма значение. Разкажи какво стана.
Марлийн си поема дълбоко дъх и започва да говори.
Било тъмно, тя била в караваната и разчиствала след вечерната смяна, когато чула задната врата да се отваря. Помислила, че съм аз, и не се обърнала да погледне. И тогава някой я хванал отзад, блъснал я на пода и я ритнал силно няколко пъти, преди да се захване с потрошаването на кухнята.
Марлийн не успяла да види нападателя добре, но можела да каже, че бил на трийсет или четиресет и няколко, силен и в добра форма, етническа принадлежност неизвестна. По време на нападението чула отвън шум от чупещо се стъкло и свирене на гуми. Което значи, че е имало поне още един нападател. Може да са били и повече. След минута или две те спрели да трошат и избягали. Понеже било късно, улиците, общо взето, били празни и вероятно повечето минувачи все още смятали, че шумът е от някакво празненство преди Марди Гра, или пък са били прекалено пияни да забележат каквото и да било. Марлийн се взела в ръце и набрала 911, след което се обадила на мен, точно докато се възстановявах от напръскването с лютив спрей в очите.
Марлийн разказва историята спокойно, но докато я слушам, аз се разтрепервам от ярост към зверовете, извършили това, и срам, че поне частично вината е моя.
— Някой от двама ви има ли врагове? — пита единият полицай, мъж на средна възраст със силен акцент от покрайнините.
— Господин полицай — отвръщам аз, — не се преструвайте, че не знаете кой съм. Години наред работих в полицията. Разгледайте папките ми с приключени случаи. Имам много врагове.
И това не включва онези, които съм си създал през последните дни.
Като бандата от Франклин Авеню, Лукас Дод, Дейвид Нийдъм или тъпаците, които ме пребиха пред автоморгата онази нощ и които може да са дошли да довършат започнатото.
По дяволите. Списъкът е по-дълъг от Мисисипи. Откъде да започна?
След като парамедиците приключват с прегледа и превързването на незначителните драскотини и синини на Марлийн и след като полицаите ни дават искреното, но лишено от смисъл обещание, което добре познавам — че „ще направят всичко по силите си виновниците за случилото се да бъдат намерени“, всички се отправят към колите си и си тръгват.
Сега сме само аз, бившата ми жена, съсипаната ни каравана… и още по-съсипаната ни връзка. Неудобно е. Напрегнато. Тихо. Накрая аз нарушавам мълчанието, макар и неохотно.
— Map… Толкова съжалявам — започвам. — Аз съм виновен. И наистина ти обещавам да намеря копелетата, които ти причиниха това. Които и да са, са допуснали огромна грешка.
— О, Кейлъб — изсумтява тя. — Я млъквай. Казах ти да внимаваш! Онова, с което се занимаваш от една седмица, каквото и да е… то е проклетата огромна грешка.
Прехапвам си езика. Занимавам се с опити да не допусна терор в града. Но в хода на случая съм допуснал терора в дома си.
Сега просто ще се наложи да положа повече усилия, да действам по-разумно и да съм готов да им върна десетократно причиненото на Марлийн.
Глава 38
Замитане на натрошено стъкло. Търкане на грозна черна боя. Преглед на потрошена собственост. Борба с ураган от емоции.
С Марлийн вече сме го правили веднъж. Преди дванайсет години. След Катрина, когато наводнението заля приземния етаж на къщата ни в Треме, още докато бяхме женени, млади и пълни с мечти и смях.
Сега го правим отново на светлината на утринното слънце. Разделени, по-стари, но все така изпълнени с мечти и смях. Този път обаче разчистваме след катастрофа, предизвикана не от природна стихия, а от съвсем конкретен злодей.