Идиот.
Тя обаче се отърсва от разочарованието и пристъпва по-близо до мен.
— Е, може би някой друг ден — изрича. — И може би… само ние двамата?
Тъкмо се готвя да отговоря положително — и дори да си направя майтап за сметка на Лукас, — когато чувам ръмженето на дизелов двигател и съскането на въздушни спирачки. Камионът с платформа за автомобили, който е извикала Марлийн, завива по улицата.
Понякога след катастрофа е трудно да видиш положителното в ситуацията.
Друг път то буквално стои пред теб.
— Друг ден, само ние двамата — повтарям аз топло. — Разбрахме се.
И се влюбвам в усмивката, която ми отправя.
Глава 39
При други обстоятелства щях вече да съм тръгнал да отмъщавам.
След случилото се с Марлийн и караваната ни нямаше да оставя непреобърнат камък. Щях да съм решен да се свържа със стари информатори. Да проверя стари врагове. Да зарежа всичко, докато не открия копелетата, които се бяха осмелили да пипнат двете ми най-скъпи неща.
И да ги накарам да си платят.
Но сега обстоятелствата са различни.
В момента приоритетите ми са подредени по проста аритметична логика. Истина е, че засега отмъщението срещу няколко души ще трябва да почака да предотвратя нападението над много повече хора.
И ето ме тук, на сто и шейсет километра на североизток от Ню Орлиънс. Карам по пуст селски път насред нищото.
След трийсет метра ще достигнете дестинацията си, чурулика джипиесът ми.
Подозирам обаче, че апаратът избързва. И след малко се уверявам: когато стигам дестинацията, която съм заложил в устройството, виждам само трудно забележим черен път с табела ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. Свивам по него и продължавам по безкрайна чакълена алея, обрамчена с плачещи върби.
Накрая зървам дестинацията си: имение в плантаторски стил, спиращо дъха с красотата си, зад ограда от ковано желязо с шипове по горния край, заобиколено от проточили се до хоризонта зелени ливади и конюшни.
Спирам пред внушителната метална порта. На домофона с камера има едно-единствено копче с надпис БОДЕТ в елегантен курсив. Натискам го. Усмихвам се на камерата. Зачаквам.
След секунда портата автоматично се отваря навътре.
Докато приближавам величествената къща, виждам хубава жена на средна възраст с дълга тъмна коса, застанала до входната врата с ръце на хълбоците. Светлата й кожа притежава онова сияние, присъщо на свръхбогатите хора. Облечена е в пълен тоалет за езда: бяла блуза, тъмносин жокейски жакет с дълги пешове и кожени ботуши. Цялата сцена прилича на снимка от каталог за тузари.
Името й е Емили Бодет. Полусестра е на Били Нийдъм. Братовчедка на Дейвид Нийдъм. Инвеститорка като всички останали в семейството.
Освен това е може би последната ми надежда да науча истината за ненормалното й семейство.
— Подранили сте, детективе — срязва ме тя, щом слизам от колата.
— Как бих могъл да съм подранил, госпожице Бодет? — отвръщам весело. — Вие ми казахте изобщо да не идвам.
Усмихвам й се дружелюбно. Жестът не променя напрегнатото изражение на лицето й, което не ме изненадва.
— Именно — заявява тя. — Адвокатът ми каза, че не бива да обелвам и дума на вашите хора. Че нямам какво да спечеля, но може да загубя всичко, ако говоря с вас. Не че имам какво да крия, разбира се. Просто…
— Един момент — прекъсвам я и се качвам на верандата, която опасва цялата къща. — Нашите хора? Искате да кажете, че полицията вече е говорила с вас?
— Не беше полицията — поправя ме тя, — а ФБР. Вчера се изредиха с черните си джипове пред портата ми, точно като вас. Не ги пуснах вътре.
— И въпреки това — отбелязвам със суха усмивка — мен ме пуснахте. Защо?
Тя сякаш се извисява леко, когато казва:
— Вие помолихте за помощта ми. Те се появиха неканени и изискаха да я получат. След това започнаха да ме заплашват. Казаха, че ако не им дам всички финансови документи на корпорацията си, мога да очаквам доживотни ревизии. И по-лошо.
Интересно. Значи федералните наистина душат около семейство Нийдъм и техните бизнес интереси и финанси, както си бях помислил. Умирам да разбера какво точно търсят. И какво точно може да им разкрие Емили и счетоводните книги.
Изглежда, че сто и шейсет километровото ми пътуване може да се окаже ползотворно.
— Много съжалявам, че са ви погнали така — обаждам се.
После пристъпвам по-близо до жената и заговарям по-твърдо:
— Само че аз не искам помощта ви, госпожице Бодет — продължавам. — Умолявам ви да ми помогнете. На карта са заложени човешки животи. Повече, отколкото можете да си представите. Изобщо не ме интересува кой избягва да плаща данъци. Опитвам се да спра друг вид лоши хора — от онзи вид, чието име започва с „т“.