Така да е. За жена, отраснала в един от най-видните кулинарни родове в Ню Орлиънс, за нея се знае, че е споделяла публично как дори вода не може да кипне. Тя е по парите. „Предприемачка епикурейка“, както сама казва, със съвсем бегъл интерес към елитната храна. Роднините й са учили в „Кордон Бльо“, но тя самата е завършила бизнес школата на Колумбийския университет. Към днешна дата поделя времето си между управлението на финансите на ресторантите и дистрибуторските хранителни фирми, на които е частичен собственик, и ръководенето на конефермата, която не е бизнес предприятие.
В момента яздим рамо до рамо, макар да усещам колко й се иска да пусне Купър да тича на свобода чак до хоризонта, вместо да се влачи до новак като мен. Отдалечили сме се от главната конюшня до къщата, но вдясно от нас, на стотина метра, се виждат още две дървени постройки, които са още по-големи от онази, от която тръгнахме, а една от тях има антена в задната си част. До сградите се издигат два пилона за знамена.
— Разкажете ми за Дейвид — подканвам аз.
Което я кара да се изкикоти.
— Братовчед ми? — казва тя. — Той е рядък образ. Поне доколкото си спомням.
— Така ли?
— Сигурно сте чували слуховете — продължава тя, а в гласа й се усеща съжаление. — Нийдъмови вече не общуваме много помежду си. А когато го правим… Да кажем, че отношенията ни далеч не са цветя и рози. Особено с Дейвид. Той е великолепен главен готвач, това му признавам. Но ако застанем заедно на ръба на Големия каньон, няма да се учудя, ако ме бутне.
— Намеквате, че е опасен?
— Разбира се, че не — срязва ме тя. — Казвам, че не го познавам кой знае колко добре. Вече не. Да, чувала съм го да говори какви ли не безумия през годините…
— Като например?
Тя отново смушква Купър с пети, което го кара да ритне и да изцвили, а после отново се обръща към мен.
— Когато сме само двамата, мрънка най-вече за политика. За данъци, за закони, за правителството. Но когато сме всички заедно…
Тя дръпва юздите на Купър и замълчава за миг, за да събере мислите си, сякаш спомените са прекалено болезнени.
— Алчността е особено грозно чувство, детективе — споделя тя. — Притежаваме толкова много. Аз се опитвам да споделя богатството си винаги, когато мога. Другите обаче никога не са доволни. Все искат повече. Включително Били, който съвсем не е Майка Тереза и напоследък като че ли непрестанно витае в облаците, откакто започна да се учи да пилотира. Дейвид обаче е най-зле. Аз управлявам по-голямата част от портфейла ни със семейни инвестиции чрез холдинговата си фирма… и въпреки че имам магистърска степен по бизнес администрация от Колумбийския, не успявам да проследя всички съвместни кухи фирми и офшорни сметки, които отваря Дейвид.
— За федералните цялата тази финансова активност е като парче прясно месо за лъв — изтъквам. — Нищо чудно, че искат да докопат счетоводните ви документи.
Тя кимва.
— Според адвоката ми единствената причина да попитат била, че нямало как да вземат съдебна заповед. Засега. Той обаче смята, че до понеделник, ако не и по-рано, ще се сдобият с такава.
— Когато става дума за връщане на надвзети данъци или за висене на опашка за подновяване на шофьорската книжка, държавната администрация е в състояние да се движи бавно като ленивец, пиещ сироп за кашлица — присъединявам се аз. — Но ако надушат нещо нередно, свързано с пари, внимавайте.
Тя поклаща глава.
— Какво мислят, че крием? В какво смятат, че е замесен Дейвид?
— Не зная — признавам. Тя изглежда наистина разстроена и загрижена. Усещам, че имам шанс да спечеля доверието й, затова продължавам.
— Ако ми позволите да надникна в документите, може да успея да намеря нещо за адвоката ви, което да ви подготви, преди федералните да се върнат с черните си джипове и прясно подписана съдебна заповед.
Тя смушква леко Купър и тръгва напред, а моята стабилна Гладис не изостава. Налага се да отделя един миг, за да се насладя на пасището, по което се движим — земята е равна и твърда, а тревата е подрязана ниско, сякаш се готвят да превърнат терена в голф игрище.
Дърпам уверено юздите, за да накарам Гладис да спре. Тя изпръхтява и удря с копито, а аз отправям на Емили твърд, настоятелен поглед.
— Госпожице Бодет — започвам. — Наясно ли сте, че братовчед ви държи няколко въоръжени бивши израелски командоси като частна охрана? И че полубрат ви Били го е чувал да отправя заплахи за насилие?
Тя отваря уста да каже нещо и спира, за да осмисли току-що чутото от мен. От тревожното й изражение мога да предположа, че отговорът и на двата въпроса е „Не“.