— Наистина ли ще останеш с маска цяла вечер?
— Разбира се. Това е част от тукашното изживяване, не мислиш ли?
— Добре — съгласява се тя. — Не би трябвало да го признавам, но за мен част от изживяването да вечерям с теб, Кейлъб… е да те виждам. Истинското ти лице…
Комплиментът й ме кара да се изчервя. Дори се изкушавам да сваля глупавата маска на мига.
Но не мога. Още не.
Ако го направя сега, ще е твърде рисковано, а аз не мога да си позволя повече рискове тази вечер.
До масата застава висок, червенокос келнер.
— Добър вечер и добре дошли в „Сулар“ — казва той. — Да ви предложа ли винена листа и менюто с коктейли?
— Не, благодаря — отговаря Ванеса. — За мен само сода с лайм.
— Наистина ли? — питам я и накланям изненадано глава. — Сигурна ли си?
Ресторантът е прочут с екзотичните си коктейли. Дявол го взел, самата дума soûlard значи „пиян“.
— Съвсем сигурна — потвърждава тя. — Няма да пия.
— Тоест… няма да пиеш тази вечер? Или никога?
В гласа й се появява остра нотка, когато заявява:
— Хайде да сменим темата, става ли?
Сега пък се чувствам като пълен идиот. Сигурен съм, че знам какъв е проблемът, но не държа да ми го каже. Поне засега. Поръчвам на келнера две соди с лайм.
След кратко обсъждане помежду ни поръчваме вечерята. Решаваме да си поделим две предястия: пържени шишчета темпура от тиквички, поръсени с кадифено мека рачешка ремулада, и скаридени бухтички с доматено конкасе (снобски кулинарен начин да се каже „накълцани на ситно“). Основните ни ястия ще са риба меч със сос амандин в цитрусова глазура — ястие, обещаващо да е едновременно пикантно, хрупкаво и сочно — и пресен агнешки котлет „Клемансо“ върху легло от подлучени гъби, грах и картофи на филийки.
Както и очаквах, храната е великолепна.
Но компанията е още по-великолепна.
Тази вечер у нея има една безгрижна игривост, която досега не съм забелязвал. Разговорът ни върви съвсем леко. Разказва ми за магистърската си степен по История на Ренесансовото изкуство от Нюйоркския университет. Дипломната й работа — каква изненада — е била за използването на образи на храни и напитки в творбите на Микеланджело. Споделяме си спомени от детството, нейното — протекло в богаташко предградие на Лонг Айлънд, моето — в порутена къща буквално на един хвърлей оттук. Споделяме си моменти от най-хубавите си пътувания. Най-вкусните храни, които сме яли. Любимите ни долнопробни филми. И така нататък, и така нататък.
През цялото време я карам да се усмихва и да се смее и я насърчавам да споделя повече. Когато си предаваме една чиния от ръка в ръка, за миг се докосваме.
По-късно ръцете ни се докосват още няколко пъти без участието на храна. И се задържат една в друга.
След като келнерът отнася съдовете от десерта ни — печен на фурна сладкиш, пълнен със смокини, на име бланкманж, и шоколадова торта „Нощ“, толкова лепкава, че зъбите ми залепват едни за други — й казвам:
— Добре, сега вече ще ти дам това, за което си дошла.
— О, Боже, колко си противен! — възкликва тя, дръпва се назад и си закрива очите. — Вечерята е опропастена. Мисля, че ще повърна!
Аз се преструвам на смазан от мъка.
— Съжалявам — отронвам. — Такъв ме е създал Господ. Можеш ли да ми простиш?
Посягам напред и погалвам ръката й над лакътя. Освен това безсрамно я поглеждам с очите на бито куче.
Така и обаче не й отдавам пълното си внимание.
През цялата вечер държа под око и един мускулест, облечен в костюм мъж с близкоизточни черти, който бавно обхожда салона.
Изглежда, че сега, след като съм свалил маската, ме е забелязал.
В момента говори в микрофона на китката си. Вероятно съобщава на останалите от екипа на охраната — сигурно съставен от други бивши агенти на „Мосад“ — за присъствието ми.
Поне така се надявам.
О, забравих да кажа: „Сулар“ е един от ресторантите, управлявани от Дейвид Нийдъм.
Човекът, с когото отчаяно искам да разговарям във връзка с предстоящата атака.
Точно в момента е достатъчно да си седя на мястото и да го оставя той да дойде при мен.
Без жената, която ме придружава, да разбере, че съм го планирал от самото начало.
Глава 44
Келнерът ни слага сметката на масата. Аз посягам да я взема, но Ванеса я дръпва толкова бързо, че усещам повей на вятър.
— А, не — обажда се тя закачливо. — Сделката си е сделка, Кейлъб. Помисли за всички вкуснотии, с които ме храниш ти напоследък.