— Не се притеснявай — обаждам се. — Друг път няма да стъпя тук.
Не се стърпявам и добавям:
— Тиквичките бяха пресолени, а агнешкият ми котлет беше сух.
Той се усмихва.
— Благодаря за отзива, Готвачо убиец. Може би някой ден ще се прежаля да сервирам кучешки лайна от каравана.
Прави пауза и нанася последен удар:
— Или да тръгна след нечия чужда жена.
Юмруците ми сами се свиват. Сега наистина искам да му извия врата. Че и по-лошо.
Но запазвам самообладание. С цената на огромни усилия. Обръщам се и излизам от склада. Ескортиран съм от двамата му бодигардове по обратния път през кухнята.
Този път обаче те ме завеждат пред изхода „само за персонал“.
Вратата се отваря към мрачна, тиха уличка.
Осъзнавам, че тук няма никой, и се завъртам. Вдигам юмруци и се подготвям за удара.
Само че двамата израелци просто ме гледат. После затръшват тежката врата в лицето ми.
Сега, когато съм останал сам, ме спохождат две мисли.
Първо, сега съм по-разтревожен от когато и да било.
Второ, и тиквичките, и агнешкият котлет бяха съвършени.
Глава 45
— Извинявай, че те накарах да ме чакаш — казвам на Ванеса, когато стигам при нея пред ресторанта.
Тя стои с гръб към мен. Виждам обаче, че дъхът й образува пара.
Странно. Февруари е, но това е Ню Орлиънс. Температурата тази вечер е приятна, около седемнайсет градуса.
После виждам откъде е парата: тя хвърля угарка от цигара на тротоара.
Ако слухът, който Гордън е споделил с мен, е верен, определено трябва да откаже пушенето. Очевидно е обаче, че не е редно да го споменавам.
Ето защо се усмихвам и добавям:
— Ти май си пълна с противоречия. Изкуствовед в хранителната индустрия. Нюйоркчанка в Голямото спокойствие. Не пиеш, но пушиш.
Тя прави гримаса.
— Пропуших през последната година в университета. Какво да ти кажа? Плътта е слаба. Всичките ми лекари ме умоляват да ги откажа.
— Всичките ти лекари ли? — питам. — Какво значи това?
Вижте сега, това не е въпрос, с който я хващам на тясно. Просто проверявам колко е склонна да разкрие за себе си. Класическа техника от стаите за разпити, пригодена за романтична ситуация.
— Исках да кажа… ами, всеки път, когато отида на лекар, те… Не че ходя често, просто…
— Няма нужда да ми обясняваш — уверявам я.
Пристъпвам по-близо и слагам ръка на рамото й.
— Освен това — продължавам, — където има дим… вероятно има и нещо загарящо на професионалната печка от неръждаема стомана с шест котлона.
Тя извърта очи заради жалкия ми опит за шега. После се усмихва.
— Благодаря ти за тази вечер, Кейлъб. Прекарах чудесно.
— Минало време? Да не искаш да кажеш, че вечерта е свършила?
Тя ме поглежда многозначително.
— А ти да не искаш да кажеш, че не е свършила?
Честно казано, планирах да се сбогувам с нея пред ресторанта. Да приключа срещата, докато ни е приятно. След сблъсъка с Дейвид нямам търпение да се потопя отново в разследването си. Да открия какво, по дяволите, крие и защо.
Но когато съм застанал толкова близо до нея и попивам красотата й под мъждивата оранжева светлина на уличните лампи, не мога да се сдържа. Моята плът е много слаба.
— Мислех си да се поразходя из Френския квартал, за да посмеля храната — казвам. — Много ще се радвам, ако се присъединиш към мен.
Тя се усмихва.
— Смятай ме за присъединена.
Поемаме на изток по Сейнт Чарлс Авеню, по един от последните маршрути на тазвечерния парад. Процесията е свършила преди часове, но тясната улица все още е пълна със зрители. Почти всички са накичени с мънистени гердани и държат чаши с алкохол.
Докато вървим през тълпата, групичка пияни колежани минава между нас. Налага се да ги заобиколим и за няколко секунди се оказваме разделени.
Когато отново се събираме, аз възкликвам:
— Олеле, ето къде си била! Липсвах ли ти?
Тя се смее.
— Страшно, Кейлъб. И за да не се повтори…
Ванеса плъзва малката си мека ръка в моята и я стисва леко.
Простичък жест, който ме сварва неподготвен… и ме изпълва с радост.
Ръка за ръка свиваме надясно по Канал Стрийт и навлизаме във Френския квартал.
Забелязвам, че по тротоарите са наслагани метални полицейски барикади. Контрол на тълпата. Виждам и няколко униформени. Неколцина от щатската полиция на Луизиана на обход. Двама конни полицаи от нюорлиънското управление, които държат района под око. Сигурен съм, че в тълпата има и ченгета под прикритие и след срещата с конвоя на Националната гвардия съм сигурен, че са се установили някъде наблизо като ОБР — отряд за бързо реагиране, ако нещо се случи.