Тя прехапва устни и се замисля.
— А ти как мислиш?
Оставям содата, поемам ръцете й в своите и я поглеждам в очите.
— Ще ти кажа нещо, което научих от годините работа в полицията: никога не можеш да знаеш какво ти готви животът. Затова, щом видиш нещо, което желаеш… е най-добре да действаш.
Тя извръща очи. После отново вдига глава към мен. Погледите ни се преплитат.
Напрежението помежду ни расте. Аз се привеждам леко напред и приглаждам кичур от косата й зад ухото. Погалвам меката й розова буза с палец.
Сега тя се накланя към мен. По-близо. И най-сетне…
Целуваме се.
Отначало колебливо. Но нещата бързо ескалират. Ръцете ни започват да шарят по телата и да ги проучват. Откопчават се копчета. Дърпат се ципове.
Изведнъж тя спира.
— Чакай. Хайде… хайде…
Аз също спирам, притеснен да не съм прибързал. Притеснен, че тя е започнала да се двоуми.
Ванеса обаче продължава:
— Хайде да се преместим в спалнята.
Със смях и откраднати целувки се придвижваме по коридора към спалнята. Докато я водя към леглото, погледът ми попада на голия й торс, където виждам назъбен белег във формата на L от дясната страна.
Което потвърждава казаното от Гордън.
Опитвам се да бъда деликатен. Предполагам обаче, че е забелязала, че съм видял белега. Покрива го с длан, внезапно смутена.
— Грозната ми бойна рана ли гледаш?
— Съвсем не — отвръщам.
Навеждам се към нея и потърквам нос в шията й.
— Всичко пред очите ми е красиво.
Глава 47
На следващата сутрин се събуждам по изгрев-слънце.
Не че спахме кой знае колко.
Измъквам се от леглото и се обличам колкото може по-тихо. Ванеса тихо похърква до мен. Не искам да я будя, но и не искам да се измъквам навън, без да се сбогувам. В миналото съм правил този номер с жени, които не исках да виждам втори път.
Но не бих го направил на жена, по която си падам все повече.
Заобикалям леглото и се взирам в тази изумителна дама. Разрешената коса. Поръсения с лунички нос. Гърбът й, който леко се издига и се спуска.
Никак не искам да я будя и за щастие, не ми се налага. Сякаш е усетила, че я гледам, защото отваря очи и се усмихва сънливо.
— Добро утро — измърморва. — Тръгваш ли си вече?
— Не ми се иска — казвам. — Повярвай ми. Но имам работа.
— О, я стига — отвръща закачливо тя. — Наистина ли предпочиташ зеленчуците пред мен?
— Караваната ще остане в сервиза още няколко дни — отговарям. — Междувременно… Правя една услуга на бившия си шеф от полицията. Проверявам деликатен случай, с което той няма как да се заеме.
— Не може да е чак толкова спешно…
Само ако знаеше.
Тя игриво посяга към катарамата на колана ми, а в моето съзнание изникват образи от снощната ни разходка из Френския квартал. Десетки хиляди невинни хора. Неподозиращи, че скоро може да се окажат в чудовищна опасност.
Със силна неохота аз хващам ръката й, спирам я и целувам опакото на дланта й.
— Снощи прекарах чудесно — изричам. — Хайде пак да се видим, и то скоро.
Тя кимва със сънена усмивка. Целувам челото й и после устните.
А после си тръгвам. Не искам да поглеждам назад, защото знам, че съм достатъчно слаб да се обърна и да се върна в леглото при нея.
Пътуването до вкъщи в този ранен час ми отнема по-малко от десет минути. Моята кола е една от много малкото по улиците, а аз се прозявам от недоспиването — но не се оплаквам! — и от липсата на сутрешната си доза кофеин.
Когато обаче свивам по моята улица, виждам кола, чийто вид на мига ме разсънва.
На стотина метра от къщата ми е паркиран черен правителствен джип.
Пак проклетите федерални. Чакат да се появя, без съмнение, за да ми потрият още малко сол на главата, а агент Морган да ме наругае, задето отново съм му „попречил на работата“ — и то при положение че аз върша неговата, при това по-добре от него самия!
Аз първи открих Фарзат. Получих финансовите отчети на Нийдъмови. Разкрих онова, за което подозирам, че е схема за пране на пари, управлявана от Дейвид, и го накарах да се поизпоти. И го свърших сам.
На ей толкова съм от разкриването на целия случай. ФБР трябва да го знае. Глупаво е от тяхна страна да ме държат настрана, при положение че мога да им бъда полезен. Все още не разбирам защо го правят. Но няма значение. Последното, което ми трябва в момента, е някой държавен служител да ме спъва и да ме забавя. Или да ме следи и да пречи на моята работа.