Искаше ми се да се отбия у дома за един душ и преобличане. Вместо това профучавам покрай къщата.
Сега искам да отида другаде. И да говоря с едни хора.
Макар да имам мрачното усещане, че те няма да са особено разговорливи.
Нищо. При такива високи залози си имам начин да… убеждавам.
Глава 48
След един час спирам пред мрачна сграда от червени тухли. Боята й се лющи. Рамките на прозорците са напукани. Стените са надраскани с графити.
И въпреки това тази постройка е най-приятната на въпросната улица.
Намирам се в Мид сити — бедняшки район на Ню Орлиънс, до който не припарват туристи. Тук живеят най-вече работнически семейства, етническото разнообразие е огромно, наемите са ниски, а населението от имигранти се увеличава с бързи темпове.
Идеално място за една ислямска фондация, решила да помага на общността.
Или да установи параван за други дейности.
„Кресънт Кеър“ не посочва адреса си на сайта и на страницата си във Фейсбук. За да открия този адрес, се наложи отново да се заровя във финансовите документи, които ми даде Емили Бодет. Сега разглеждам сградата и виждам, че няма табела. Може да е пропусната от съображения за сигурност. Но може и от фондацията да не искат да привличат внимание.
Или пък е възможно да е маневра за заблуда на противника. Защото фондацията има какво да крие.
Все още е много рано, няма осем и половина. В сградата не свети. Решавам да почакам отвън, да видя дали някой ще дойде, което — за съжаление — може да отнеме доста време.
За мой късмет, по пътя насам минах покрай едно не особено известно заведение: „Хоанг Фам Кафене и Пекарна“. Там правят най-великолепните, топящи се в устата виетнамски банички и сладкиши на това полукълбо. С апетит хапвам хрупкавата пикантна баничка с месо на име bành patê sô и няколко chê trôi nuóc — сиропирани желирани оризови топки, поръсени със сусам. Прокарвам закуската с айскафе във виетнамски стил — сладко, гъсто и силно.
Тъкмо си изтупвам ръцете, когато зървам един по-възрастен от мен, шкембест мъж да приближава с куцукане вратата на сградата. Има близкоизточни черти, рунтава бяла брада и маслиненозелена taquiyah на главата — плетена шапка, която носят силно религиозните мюсюлмани. Облечен е с бели панталони и късо черно сако. Когато започва да отключва вратата, аз кимам доволно. Тук работи. Сигурно ще се окаже добър източник на информация.
Преди да изляза и да се представя, отключвам жабката и взимам оттам деветмилиметровия си „Смит и Уесън“ от серията за армията и полицията. Затъквам черния пистолет в колана на джинсите ми и го покривам с ризата.
Да, мъжът изглежда възрастен, бавен и сам-самичък.
Но аз не възнамерявам да рискувам.
И няма повече да играя разни игрички.
— As-salaam-alaikum — казвам аз, избрал да подходя към мъжа с учтивия арабски поздрав, докато вървя към него.
— Wa-alaikum-salaam — отвръща той с предпазлив поглед. — С какво мога да ви помогна?
— Нали това е седалището на „Кресънт Кеър“? — питам. — Аз съм Грег Коул, репортер от сайта „Нола Нюз“. Пиша статия за вашата организация и имам няколко въпроса.
— А, съжалявам, аз съм офис мениджър тук — отвръща той. — Трябва да говорите с шефа.
— Няма проблем — казвам и му отправям широка усмивка в опит да го успокоя. — Как мога да се свържа с него?
— Той… не е в страната — отговаря мъжът. — Но ще се върне след няколко седмици.
Няколко седмици, а? Колко подозрително удобно. Продължавам, воден от интуиция.
— Нали става дума за Салил ел-Шариф?
Това е името, посочено като материално отговорно лице на фондацията в отчетите на Нийдъмови.
Мъжът пред мен не продумва, но нервният му поглед ми казва доста.
Пристъпвам напред и продължавам:
— Защо имам чувството, че… в момента гледам именно него?
Той отрича:
— Чувството ви е грешно.
— Нима? Силно се съмнявам, тъй като намерих снимка на Салил ел-Шариф след много подробно търсене в интернет. Човекът на онази снимка прилича на вас, чак до рунтавата бяла брада. Което значи, че вие сте или Салил ел-Шариф, или неговият брат-близнак. Кое от двете?
Изражението на мъжа леко се променя във физиономия, която съм виждал хиляди пъти в кариерата си. Това е изражението на престъпник, който току-що е бил разкрит.
Макар че няма как да предполага, че го лъжа. Доколкото ми е известно, в интернет няма нито една снимка на Салил ел-Шариф.
Този тип обаче очевидно не го знае.
— Виждам, че сте ме проучили — примирява се той. — Много добре. Какво искате да знаете?