Ритвам ронещата се стена от гняв и безсилие и оставям бразда в нея.
След като претърсих този противен — и опасен — квартал, намерих тайната квартира и обходих всяка стая, изглежда, че ще си тръгна само с нова рецепта за скариди на скара.
По дяволите!
Чакай. Сещам се нещо.
Гаражът. Забравих за гаража.
Глава 55
Излизам от къщата и тръгвам по обраслия двор.
Страничният вход на гаража е закован с друго парче нов шперплат. Само че предният вход е заключен само в долната си част с ръждясал катинар.
Навеждам се и подпъхвам единия край на лоста си под катинара. Настъпвам другия край с цялата, си тежест и старият катинар веднага се отваря.
Открехвам вратата. Гаражът се изпълва със слънчева светлина, която разкрива помещение, пълно с какви ли не боклуци. По рафтове са наредени кутии с боя, кашони, метален скрап, жици, инструменти.
Колко странно. Къщата на практика беше празна. Гаражът обаче сякаш е бил използван скоро… за цех?
Влизам вътре, за да огледам по-отблизо, когато ме удря нова миризма, остра и силна.
Амоняк. Или хлор. Каквото и да е, със сигурност е в много по-концентриран вид от което и да е домакинско почистващо средство. Мирише на индустриален разтвор.
Този тип химикали не се използват за правене на метамфетамини или за разреждане на кокаин.
Използват се за бомби.
В момента наистина ми се иска още да работех в полицията. Или поне да имах достъп до част от ресурсите на управлението.
Да разполагам с екип следователи, които да проверят гаража за отпечатъци, за влакна и за ДНК от пода до тавана. Да вземат проба и да проследят всяко химическо вещество, което намерят. Да сверят откритото с базата данни на Агенцията по оръжията, за да видят дали съвпада с други случаи с бомби.
Моля се ФБР да прави всичко това.
Съдейки по вида на мястото обаче, изпитвам известни съмнения.
Вече направо кипя от притеснение. Толкова съм близо! И въпреки това съм крачка назад. Копелетата правят бомби. Страхотно. Къде ще ги…
Виждам нещо на мръсния под и спирам да си задавам въпроси.
Следи от гуми.
Но странни.
Следите от задните гуми са дебели и на голямо разстояние една от друга. Предните са по-тесни и на по-малко разстояние. Няма кола на този свят, която да оставя такива следи.
Но има трактори.
А тракторите се използват за теглене на платформите за Марди Гра.
Коленете ми омекват. Най-страховитата ми теория, изглежда, се потвърждава.
Копелетата ще ударят в последния ден на Карнавала. Като скрият бомба в трактора, теглещ някоя от платформите.
Но на кой парад? Остават още дузина. И коя платформа? Стотици са! А и кой казва, че ще е само една?
Исусе Христе!
Правя няколко снимки на гаража и на следите от трактор с телефона си. Ръката ми трепери.
Предполагам, че все пак е имало полза да дойда чак дотук и да претърся тази къща. Има още толкова много неизвестни. Но поне знам какво не знам.
И това ме разтърсва до кости.
Глава 56
— Мило — казвам с широка усмивка, — ти си истинска радост за очите.
Не, не говоря с Ванеса.
Гледам караваната ни. Напълно възстановена. По-красива от всякога.
Нови гуми, ново предно стъкло, изчукана, боядисана. Дори с проверен двигател и сменено масло, за всеки случай.
При това тъкмо навреме за Марди Гра.
Макар че след онова, което намерих вчера в онзи гараж, не съм сигурен, че този факт е особено ободряващ.
Виждам Марлийн да се суети вътре като работна пчеличка през новия ни кристалнопрозрачен пластмасов прозорец за сервиране.
Провиквам се към нея:
— Мислех, че няма да е готова до другата седмица.
— От сервиза ми казаха, че няколко от работниците им много си падали по манджите ни — отговаря тя. — Работили извънредно, за да я оправят по-бързо. Обещах им, че могат да разчитат на безплатни сандвичи.
Качвам се в караваната и оглеждам вътрешността. Леле. Предвид ужасното състояние, в което беше, когато я видях за последен път, сега съм направо изумен от промяната.
— Безплатни сандвичи ли? — възкликвам невярващо. — Дължим им вечеря от поне девет блюда!
Марлийн ми пусна съобщение, че е взела караваната по-рано от очакваното, още докато бях в „Сейнт Рок“. Каза ми и в коя необичайна част на града я е паркирала. И ми нареди — не ме помоли, а ми нареди — да си довлека задника там на секундата и да й помогна да отвори „Готвачът убиец“. Реших да не споря.