Удрям го в носа с основата на дланта си. Хрущялът изпуква.
Бликва кръв.
— А сега?
Глава 61
— Льо пти филе за мадмоазел. И льо гран стек за мосю.
Келнерът поставя чинии с две дебели, сочни пържоли говеждо пред мен и Марлийн. Изглаждам салфетката в скута си в очакване на пиршеството.
— А за другата мадмоазел салата „Цезар“.
Той поднася купа с маруля, кротони и пармезан — съвсем прилична салата, но, да бъдем честни, не чак толкова изкусително ястие — пред Ванеса.
— Бон апети.
Седнали сме в облицования с дърво салон на „Мистър Джонс Стекхаус“. Закътан в долната част на Гардън Дистрикт, този елитен ресторант прави едни от най-хубавите пържоли на този бряг на Мисисипи в приятна, елегантна атмосфера. Нищо свръхмодерно, нито твърде бляскаво. Просто тихо съвършенство.
След ден като днешния и тримата се нуждаем точно от това.
Имам чувството, че съм на хиляда километра от бруталните мъже, западналата бензиностанция и потъналия в безнадеждност квартал в Сентръл Сити и се надявам — моля се, — че и Ванеса изпитва същото.
— Чувствам се малко глупаво, че поръчах салата в заведение, известно с пържолите си — казва тя и започва да рови из храната си, докато ние с Марлийн се заемаме с говеждото. — Май точно сега нямам особен апетит.
Пресягам се през масата и слагам ръка върху нейната. Внимавам да не докосвам бинтования й палец — една от повърхностните й рани след катастрофата и гонитбата през деня. Цяло чудо е, че се отърва само с няколко синини и драскотини. Сълзите и спиралата са измити от лицето й и сега изглежда още по-млада и уязвима.
— Ако искаш, си поръчай детското меню, за мен е все едно — уверявам я. — Достатъчно ми е, че си невредима. А ако апетитът ти се завърне, ще ти дам от моята пържола.
— Така ли? — възкликва Марлийн. — Май ще припадна. Кейлъб Руни наистина ли току-що предложи да сподели безценната си пържола? Когато бяхме женени, се налагаше да го умолявам за една-единствена хапка. Май си имаме работа с много специална жена.
Усмихвам се широко.
— И двете сте специални — изтъквам. — И го знаете. Точно затова исках да хапнем заедно. Реших, че една вечеря навън ще ни се отрази добре.
— Още веднъж благодаря за поканата — обажда се Ванеса. После се обръща към Марлийн. — Радвам се, че си тук, Марлийн. Това значи много за мен. Ако Лукас ме поканеше на вечеря с някоя от неговите приятелки, май по-скоро бих се хвърлила под трамвай, отколкото да приема.
— Хмм — проточва Марлийн. — Като стана дума. Може ли да бъда откровена?
Опа. Повярвайте ми, това не са думите, които човек би искал да чуе от бившата си половинка. Отварям уста, за да я спра, но Ванеса ме изпреварва.
— Разбира се — казва тя. — Винаги.
— Когато разбрах, че Кейлъб се среща с омъжена жена, отначало не ми хареса — започва Марлийн. Подбира си думите внимателно. — Не поради морални причини. Просто не искам някой да нарани бизнеспартньора ми — тоест никой, освен мен. Вярно, корав е. Особено когато става дума за нежния пол. Но и чугунен тиган може да се огъне, ако го удариш достатъчно силно. Разбираш ли?
Марлийн набучва парче месо на вилицата си и го размахва във въздуха, за да подчертае думите си.
— Но ти опроверга притесненията ми, Ванеса — продължава бившата ми жена. — Как ще се развият нещата между вас, не е моя работа… но изглежда, сте попаднали на нещо хубаво. Радвам се за вас.
За момент онемявам. И малко се трогвам.
— Страхотно казано, Map — отронвам. — Май никога не съм те чувал да говориш толкова… мило.
— Е, гледай да не свикнеш.
И тримата се засмиваме, за пръв път тази вечер, но съвсем не за последен.
С напредването на вечерта се изненадвам колко гладко върви разговорът между трима ни. Колко е чаровна Ванеса въпреки изпитанията й от по-рано през деня. Колко е любезна Марлийн, въпреки че е… ами, Марлийн. Двете най-важни жени в живота ми откриват цял куп общи интереси, които ги сближават, от кънтри музиката на Нашвил до нюйоркските „Янкис“, и дори долнопробните риалити програми от типа на „Истинските отчаяни съпруги на Атланта“.
След като плащам сметката, излизаме навън и заставаме на тротоара, за да изчакаме да ни докарат колите. Така де, моята и тази на Марлийн. Лексусът на Ванеса е в сервиза благодарение на случилото се през изминалия ден.
— Каква е онази сграда там? — пита Ванеса. — Досега не съм я забелязвала.
Тя сочи през улицата към необичайна постройка от стомана и стъкло с висок и тесен вход и триъгълен метален покрив, украсен с декоративни решетки.