Ако теорията ми за предстоящата атака се потвърди, някои от тези платформи може да са се превърнали в складове за бомби, а не само за мъниста. Изтръпвам заради факта че точно в този момент в някой от тукашните складове някой внимателно сглобява бомба, за да я сложи в трактор или направо в платформата.
Не спира обаче да ме гложди един въпрос: за терористична атака ли става дума — акт, който цели да посее възможно най-много смърт, или за семейна разпра между Нийдъмови.
Засега нямам отговор.
Надявам се обаче, че изплашеният товар в багажника ми ще може да ми помогне да науча.
Свивам по Уинстън Стрийт и се нареждам на опашката от спрели коли. Отново ще пресечем Мисисипи, но тук мост няма.
— Колко пътници возите? — пита дъвчещата дъвка продавачка на билети.
— Благодаря, сам съм — казвам и й подавам три долара за билета.
Тя ми махва да продължа напред и аз качвам колата на огромния червено-бял открит ферибот. Намествам се зад форд „Експлорър“ с лепенка на бронята, гласяща: КУПОНЪТ В НОЙЛИЙНС НЕ СВЪРШВА. След няколко минути фериботът потегля. Проверявам си телефона. Няма нови съобщения, нито текстови, нито гласови. Нищо. Аз обаче отделям няколко секунди да изпратя едно, преди да изляза от колата.
Ако някога сте седели в кола, която се намира на ферибот, сигурно знаете, че чувството е особено. Малко ми прилошава от него.
Ако си затворен в багажник, сигурно е още по-неприятно.
Точно на това разчитам.
След краткото пътуване по вода отново се озовавам на твърда земя, в район на име Чалмет. Карам покрай прашни индустриални сгради и огромна петролна рафинерия. Когато асфалтираният път преминава в черен и когато започвам да изпитвам чувството, че съм стигнал твърде далеч, разбирам, че приближавам целта си.
Завивам по Бартоло Стрийт на север и продължавам до края й. Накрая спирам — на малък бетонен мост над изкуствения канал за индустриални цели „Флорида“. Наоколо ми са се ширнали безкрайни мрачни блата.
Спирам двигателя, като с това спира и потокът от джаз по радиото. Излизам, изваждам смит и уесъна, заставам пред багажника и го отварям.
Ангъс е вътре, свит в ембрионална поза.
Той на мига започва да се гърчи и усуква, но китките и глезените му са завързани с индустриално тиксо. Опитва се да изкрещи, ала в устата му е натъпкана червена кърпа за глава.
— Да вървим.
Прицелвам пистолета си в него, издърпвам го от багажника и го завличам до края на моста. Бутам го към парапета, така че ръцете и главата му увисват над ръба. Той се втренчва в мастиленочерната бездна на канала и започва да хрипти от ужас иззад кърпата.
Докато бях полицай, съм разпитвал стотици заподозрени къде ли не, посредством най-разнообразни методи. Но никога, абсолютно никога не съм правил нещо подобно.
— Вдигай колкото шум искаш — казвам му. — Няма никой на километри разстояние. Сами сме, Ангъс, ти и аз. И щурците. И… алигаторите.
Глава 63
Допирам студената стомана на дулото в тила му.
Приглушените му изплашени крясъци се засилват.
— Какво ще стане оттук нататък, зависи от теб — предупреждавам. — Кой те нае да нападнеш Ванеса? Какво ще се случи на Марди Гра? Каква е връзката между двете? Говори!
За моя изненада, Ангъс започва енергично да клати глава. Счува ми се, че изсумтява „не“, последвано от звуци, които звучат като псувни. Невероятно!
— Ако си готов да умреш, за да защитиш някакъв терористичен боклук, значи животът ти струва дори по-малко, отколкото мислех — изтъквам. — Но добре. Щом така искаш…
Притискам пистолета по-силно към главата му. Освобождавам предпазителя и се премествам, за да му видя скапаното лице.
Той стиска малките си очички. Показалецът ми потрепва като жица, по която тече ток. Налягане от няколко килограма на квадратен сантиметър е всичко, което ми е нужно, за да залича този задник от лицето на земята. Толкова е лесно. Толкова приятно. И даже най-вероятно ще ми се размине.
Но не. Аз не съм такъв човек. А и никой не заслужава да умре по този начин, убит хладнокръвно. Особено човек, който въпреки всичко може да се окаже полезен.
Отдръпвам пистолета от главата му, като не забравям да вдигна предпазителя, след което затъквам оръжието обратно в колана на джинсите ми. Дръпвам Ангъс от парапета, пускам го да седне на земята и развързвам кърпата на лицето му. Той вдига поглед към мен, изумен, онемял. Облекчен, че още е жив. Но още по-изплашен, защото не знае какво ще направя сега… надявам се.