Изваждам нещо от джоба си. То го кара да трепне, но е просто цигарата, която по-рано съм взел от Ванеса, и запалката „Бик“, която използвах на бензиностанцията.
— Цигара?
Той приема нервно. Аз му я запалвам и Ангъс дръпва няколко пъти, все така притеснено, сякаш очаква цигарата да избухне в лицето му.
Лека-полека обаче се успокоява. И изглежда, че започва да сваля гарда.
— Виж, Ангъс — ако това е истинското ти име, — приличаш ми на сравнително разумен човек — започвам аз. — Човек, който се е замесил с разни неприятни типове. Разкажи ми какво стана. Колкото повече ми споделиш, толкова по-голяма помощ ще мога да ти окажа.
Той държи непохватно цигарата с две ръце. Взира се сърдито в нея. Огънчето й хвърля зловеща сянка върху жилестите му, татуирани крайници.
— Да — отвръща той, — обаче хич не съм толкова умен. Затова ме изхвърлиха. Вместо да участвам в екшъна, те ме пратиха да гоня някаква нещастна жена.
Целият се напрягам. Това може да се окаже голям пробив… но ключовата дума е може.
— Кой те изхвърли? Какъв екшън?
— Преди няколко месеца се разнесоха слухове — отговаря той. — Най-вече онлайн. Разни форуми и такива, ама от онези, които ти искат пароли, за да влезеш. Някой от шефовете на Братството — май имаше предвид Арийското братство — се нуждаеше от помощ. Планираха нещо голямо и гадно за тая човешка сган, наречена Марди Гра. Нещо, което щеше веднъж завинаги да подплаши маймуните и помиярите, дето ни нахлуват в града. Да ни го върне.
— И какво беше то? — питам.
— Не успях да науча подробностите — отвръща той. — Обаче по едно време търсеха хора, които разбират от експлозиви. Така се замесих. Изкарах три назначения в Ирак и Афганистан. Видях доста крайпътни бомби да разкъсват приятелите ми.
— Бил си в армията?
Той отново дръпва ядно от цигарата.
— За малко.
— Как така за малко?
Той издухва облак дим.
— Оправих се с началното обучение, тъкмо се готвех за допълнителното в пехотата и ме изхвърлиха. И то само щото се посбих и не им хареса онова… как се казваше? Психопортрета. Ама няма страшно, бързо си намерих работа.
— В охранителна фирма? Подизпълнител?
Той кимва.
— Точно така. На тях не им пукаше дали се бия с разни чернилки от армията, или че психопортретът ми не е стопроцентов. Трябваше им някой, който знае как да стреля… и може да се научи да залага експлозиви. Което отне известно време. И после реших, че мога и сам да си правя бомбите.
Показва ми белезите от изгаряне с химикали, които бях забелязал.
— Май не се уча много бързо.
— Кой ръководеше групата? — настоявам. — Кой даваше заповедите?
— Там е въпросът. Като че ли всеки получава заповедите си отделно. Всеки си знаеше само неговото парче от мозайката. И двата пъти, когато се срещахме в различни изоставени къщи в града, бяхме като излезли от шибаното ООН! Имаше няколко тюрбани. Двама-трима мексикански цигани. Отврат. Но както се казва, врагът на моя враг е мой приятел.
— А материалите за бомбите, които спомена — те откъде идваха? — продължавам разпита. — Кой плащаше за тях?
Ангъс свива рамене.
— Говореше се, че е някакъв богаташ, дето върти ресторанти. Привърженик на каузата.
Майка му стара. Да, Дейвид Нийдъм може и да е параноичен задник. Но наистина ли е възможно тайно да е расист и националист?
— И после какво?
— Накрая доведоха някакви нови пичове, които разбираха от бомби — казва той и вдига цигарата за поредното дръпване. — А мене ме изритаха. Докато не им потрябваха хора, за да ги пратят след онова момиче. Не я познавам и нямам представа какво искаха от нея, но реших, че е част от плана.
Той дърпа дълбоко от цигарата и я хвърля през моста в мастилената вода на канала. Аз прехапвам устни от раздразнение. Очевидно е, че този е най-обикновено колелце в една ужасна машина. Нищо не знае. Не е просто тъп расист. Той е пешка.
— И сега какво? — чуди се той. — Може ли да си ходя?
Направо ми иде да се изсмея на глупостта му. Готвя се да му отговоря отрицателно, когато в далечината зървам нещо, което на мига пресича желанието ми за смях.
Глава 64
В далечината мигащи червени и сини светлини проблясват в нощното небе.
Мамка му. Цял керван полицейски коли. И се носят насам с пълна скорост.
Толкова за плана ми да не пришпорвам нещата с Ангъс.
— Ще трябва да ми кажеш повече — настоявам. — Подробности за атаката. Конкретна информация. И то веднага.