Освен по-голямата част от Девети долен район, Катрина срина и квартал „Свети кръст“ със земята. Едноименното училище, построено през 1879 година, пострада толкова зле, че се наложи да го съборят. Дори след всички изминали оттогава години парцелът стои празен. За разлика от училището обаче, другата забележителност на квартала — „къщите параходи „Дулът“, които наистина изглеждат като двойка кораби, все още се издигат гордо на брега на реката.
Много от другите сгради, покрай които минавам, обаче не са извадили същия късмет. Някои са прясно боядисани и поддържани, с равно окосени морави и светещи лампи над входната врата. Други изглеждат като разпадащи се мавзолеи, порутени и тъмни.
Когато прекосявам Бъргънди Стрийт, натискам спирачките. Напред е Дофин Стрийт. Тайната квартира трябва да се намира на това кръстовище.
Не съм сигурен дали ще я позная, когато я видя. Не съм сигурен и какво очаквам да открия вътре. Може би просто няколко души, седнали да обсъждат стратегията си. А може да са няколко десетки души, които зареждат картечници. Слагат си бронежилетки. Сглобяват бомби.
Поемам си дълбоко дъх няколко пъти и оглеждам заспалия квартал.
В този късен час по тротоарите няма никого, да не говорим за човекопоток от влизащи и излизащи от дадена къща. Не забелязвам и струпвания на паркирани коли. Не различавам нито един познат автомобил, като например кафявия джип от по-рано.
Приближавам Дофин Стрийт и най-сетне виждам две тъмни къщи със запуснат вид точно на ъгъла. Която и да е от двете може да е тайната квартира.
Едната е доста малка, с белеща се боя с цвят на лимонов пай с целувки и обраснал двор. На алеята обаче има баскетболен кош… с нова бяла мрежа, увиснала от обръча. Това е единственото доказателство, което ми е нужно, за да разбера, че в къщата живеят хора.
Втората е малко по-голяма, с дъски, заковани по прозорците, и пропаднал на едно място покрив, който прилича на спихнато суфле. Отзад има отделен гараж, точно като тайната квартира в „Сейнт Рок“. Този гараж изглежда достатъчно широк за цели два трактора.
Завивам наляво по „Дофин“, за да огледам празната постройка отстрани.
През цепнатините между дъските на прозорците се процежда някаква мъждива виолетова светлина.
Разтърсва ме студена тръпка.
Вътре има някого.
Глава 67
Спирам по-надолу по улицата и изключвам двигателя.
С ръка на пистолета, пъхнат в джинсите ми, се снишавам и се промъквам към празната къща.
Започва се.
Прекосявам на пръсти сухата кафява трева на моравата и стигам до прозореца, през който се процежда светлината. Навеждам се и се опитвам да погледна през процепите.
Нищо не виждам.
Ето защо доближавам ухо до прозореца.
И чувам приглушени гласове.
Пулсът ми се ускорява двойно, докато бавно се отдалечавам от прозореца и заобикалям къщата.
Търся най-добрия начин да вляза незабелязано, но не виждам странични врати. Май разполагам само с един вариант.
Заобикалям до верандата отпред, качвам се бързо по разнебитените дървени стъпала до вратата, облягам се на стената до нея… и виждам, че вратата е открехната.
Изваждам пистолета. Насочвам го към земята. И се опитвам да се успокоя.
Влизал съм в милиони къщи по този начин. Но винаги с екип. Обикновено с бронежилетка. И никога с такива високи залози.
Затварям очи за момент, за да заглуша тези мисли, които не ми дават мира. Бутвам вратата, преди да са се върнали, и надниквам вътре.
Коридорът изглежда празен. Не виждам заподозрени. Нито капани и камери.
Само намек за същата индигова светлина някъде откъм вътрешността на къщата.
Вдигам пистолета, отварям вратата докрай и започвам да „режа тортата“ — полицейска техника, при която, когато си в опасна обстановка, се завърташ на триста и шейсет градуса, за да обхванеш максимално много от обкръжението си и да минимизираш риска от нападение.
В мига, в който пристъпвам в къщата, остра воня изгаря ноздрите ми.
Не е мухъл или наркотици, нито разлагащ се труп — находки, които човек очаква да открие в изоставена къща. Миризмата е на химикали в индустриална концентрация. Един Господ знае какви точно химикали.
Като насочвам пистолета напред и целият заставам нащрек, продължавам по тъмния, клаустрофобично тесен коридор. При всяка моя крачка подът скърца и пука.
Минавам покрай помещение, което някога е било всекидневна. Празно.