Трапезария. Празна.
Свивам зад ъгъл и се озовавам пред спалнята. Празна.
Виждам обаче откъде идва лилавата светлина: от кухнята.
Чувам и приглушените гласове. Струва ми се, че говорят на… испански?
Пристъпвам по-близо. Още по-близо. Още по-близо. Докато не заставам пред вратата на кухнята.
Подготвям се. Отново „нарязвам тортата“.
— Полиция! — крясвам. — Не мърдай!
Гледката, която се разкрива пред очите ми, ме кара да замръзна.
Кухнята е абсолютно празна.
Какво?
Помещението е озарено от призрачна лилава светлина, която извира от преносимата туристическа лампа с цветна крушка, поставена на плота.
А гласовете, говорещи на испански, идват от радиопрограма, приемаща обаждания от слушатели, която се излъчва от евтин пластмасов апарат наблизо.
Простенвам и от яд, и от отчаяние. Дълбок, гърлен звук.
Това е тайната квартира! И вътре е ставало нещо!
Но какво?
Оглеждам странната обстановка в търсене на знак, който да ми подскаже.
Осъзнавам, че ноктите ми и някои от нишките в дрехите ми греят в бяло, което ми разкрива, че цветната крушка най-вероятно е ултравиолетова.
Но защо? Мислех, че копелетата правят бомба, а не подготвят откриването на нощен клуб.
И как така просто са оставили всичко това тук? Да не им се е наложило да бягат и да са оставили лампата? Или нарочно са оставили и лампата, и радиото като своеобразна визитка, шифровано съобщение за онзи, който ги намери?
Нищо от изброеното не звучи логично.
Никаква шибана логика.
В пристъп на ярост помитам радиото от плота и стоварвам крак върху него. То се пръсва на парчета и гласовете стават още по-приглушени и изкривени. Аз го удрям отново и гласовете замлъкват.
Главата ми започва да пулсира. Коленете ми се разтреперват.
Свличам се на мърлявия линолеум. Потъвам в безнадеждност и отчаяние.
Разследването ми отново е стигнало задънена улица.
Следата е изстинала напълно.
Не мога да се движа. Не мога да мисля. Не мога дори да си стоя на краката.
Не съм открил нищо.
Абсолютно нищо.
А Марди Гра започва само след няколко часа.
Глава 68
— Съжалявам, господине, затворено е.
Портиерът размахва ръце насреща ми, докато излизам от колата.
Паркирал съм пред „Птит Ами“ — кръчмата в Гардън Дистрикт, превърната в бистро, която е собственост на Били Нийдъм, братовчеда на Дейвид. Същият, който преди седмица ме нахрани с най-доброто от менюто си.
Същият, който ми разказа за разногласията и враждебността, разкъсващи семейството. За параноята на Дейвид. За заплахите му.
Били е причината изобщо да тръгна по тази следа. Посещението ми тук е ход, предизвикан от отчаянието ми, но пък може Били да успее да ми помогне да разплета случая.
— Няма проблем — казвам на портиера. — Не съм дошъл да ям.
Приближавам стъклената фасада на ресторанта, заслонявам очи с длани и поглеждам вътре. Изящните полилеи и настолните лампи светят. Келнерите, които в присъствието на клиенти се държат официално, сега си бъбрят безгрижно, докато метат пода и махат покривките от масите.
Почуквам няколко пъти по заключената врата, за да привлека вниманието на един общак, който в момента трупа купчина от столове наблизо. Той ми хвърля бегъл поглед, след което извръща глава. Аз пак почуквам. По-силно.
— Ей! — провиквам се през стъклото. — Ти. Да, ти. Слушай, трябва да говоря с шефа ти. Кажи на Били, че Кейлъб Руни го чака. Спешно е. На живот и смърт.
Безразличието на момчето се превръща в тревога. То спира да подрежда столове, поколебава се, но после поема през салона към кухнята.
Секундите преминават в минути. Докато чакам, мисля. За криволичещия път, който ме доведе до този момент на отчаяние. И за това какво всъщност ще кажа на Били.
Как, по дяволите, да съобщиш на човек, когото едва познаваш, че благодарение на него си заподозрял братовчед му в тероризъм?
Ето го и него, излиза от кухнята и си бърше ръцете в престилката. Докато отключва вратата и ме пуска вътре, лицето на Били прилича на маска на тревогата.
— Кейлъб — поздравява той. — Здравей. Наред ли е всичко?
— Здрасти, Били. Хайде да пийнем нещо. Защото не всичко е наред. Хич даже.
От фоайето, пълно със снимки на Били в компанията на знаменитости и кадри от пилотската кабина, той ме повежда към лъскавия махагонов бар на ресторанта. Аз сядам, а той минава зад бара.
— Пуснах бармана да си ходи — уведомява ме Били. — Какво ще пиеш? Не ме бива много да забърквам коктейли, но правя страхотен „Рамос“ джин физ, ако си в настроение за…