На всичкото отгоре изпълнителите са с маски. Незаконно е да се возиш на платформа в Ню Орлиънс без маска. Странният закон е остатък от друго време, целящ да насърчи хората да отпуснат душите си по време на Марди Гра, като си скрият лицата.
Днес този закон само улеснява терористите, решили да скрият самоличността си.
Най-сетне стигам тротоара на Канал Стрийт и успявам да видя парада по-добре. Изваждам сгъваемия бинокъл, който съм си донесъл, и започвам да оглеждам всеки трактор, всяка платформа и всеки изпълнител.
Оглеждам и публиката. Доколкото ми е възможно.
За всеки случай хвърлям и кратък поглед към полицаите от управлението, наредени по улицата.
Дотук не откривам нищо подозрително.
Вярно, не знам точно какво търся.
Но пък знам, че ще разбера, когато го открия.
Минутите минават. Нищо.
Още минути минават. Все така нищо.
Бинокълът става хлъзгав в изпотените ми ръце.
Усещам как сърцето ми ускорява ритъм, а дишането ми става по-плитко.
Полицейските ми инстинкти са се пробудили.
Но защо? От какво?
Някъде напред забелязвам нещо жълто и после още нещо. И отново.
Трима души, облечени в цветовете на „Войниците от Франклин Авеню“, си почиват от търговията с наркотици и стрелбата срещу конкуренти и се наслаждават на деня. О, супер, мисля си. Предвид всичко останало, наистина ли трябва и сега да се крия от отмъстителните бандити?
Идва ми да отида при тях и да им заявя: „Вземете си номерче, пичове!“, когато тълпата се люшва напред, обгражда ги и те изчезват в морето от хора.
Хубаво.
Изведнъж усещам силен удар отзад. Бинокълът ми пада на тротоара.
— Опа, мамка му, извинете — казва ми изкуствената блондинка в тесни джинси и изцапана тениска на „Сейнтс“, която току-що се е блъснала в мен и е разляла бирата си по джинсите ми. — Малко съм пляна, тоест пияна — заваля тя и се изкисква.
— Няма проблем — отговарям, вземам си бинокъла и опипвам мокрите си панталони. — Всичко е наред. Честит Марди…
Подскачам, когато нещо започва да вибрира в джоба ми.
Телефонът ми, включен на вибрация. На фона на всичката тази музика, викането и боботенето на тракторите няма начин да го чуя, ако звънне.
Извръщам се от пияната жена и поглеждам екрана.
Приятелят ми — частният детектив Гордън Андрюс.
Запушвам с пръст лявото си ухо и поднасям телефона към дясното.
— Ало! — провиквам се.
— … го.
— Какво? Гордън, не те чувам!
Затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху думите му.
Този път посланието е по-ясно, защото и той крещи.
— Казах, че го открих! На ъгъла на „Канал“ и „Айбервил“.
На по-малко от двайсет метра от мястото, на което съм застанал насред веселия хаос.
— Как? Телефона му ли хакна?
Дори през шума и музиката го чувам да се смее.
— Нарцистичното копеле пусна селфи във Фейсбук. Тръгвай, Кейлъб, тръгвай!
Прибирам телефона в джоба си, разблъсквам тълпата и…
Не мога да повярвам. Но той стои пред мен.
Дейвид Нийдъм.
Ето го в тълпата, на петнайсет метра от мен, точно където Гордън ми каза, че ще го намеря.
От двете му страни стоят двама израелски бодигардове.
Той наблюдава парада с ледената усмивка на акула, готова да се хвърли в атака.
Глава 75
Видът на Нийдъм ме кара инстинктивно да свия юмруци… а мислите препускат из ума ми.
Какво, по дяволите, търси тук?
Може би е дошъл да ръководи атаката отблизо като генерал.
Или пък иска лично да наблюдава касапницата. Като психопат.
Няма значение. Ако стигна до него, може да успея да го спра.
Може би не е прекалено късно.
Започвам да си пробивам път през опиянената човешка гмеж, запълнила пространството помежду ни. Въпреки хаоса се старая да не привличам внимание. Чувствам се като колибри, летящо през ураган — на всяка крачка ме блъскат и удрят. Аз обаче не спирам и фиксирам погледа си върху Нийдъм като прожектор.
Остават ми само няколко метра до Нийдъм и двамата му бодигардове, когато го виждам да си поглежда ролекса. Затваря очи. После изважда телефона си.
Не! Може би се кани да даде начало на атаката или да взриви бомбата дистанционно.
Трябва да действам. Веднага.
Ускорявам крачка и се приготвям да скоча към него в гръб. Разблъсквам всички, които ми се изпречват на пътя, докато вървя.
В момента, в който бодигардовете виждат, че приближавам, аз се хвърлям към единия и го удрям силно в сгъвката на коляното. Кракът му се прегъва и той пада на тротоара.