Бърнард Меламъд
Говорещият кон
ВЪПРОС: Дали съм човек в конски образ, или кон, който говори като човек? Да предположим, че направят рентгенова снимка, какво ще видят? Сияен човешки скелет, разположен вътре в коня или просто кон със сложен говорен апарат? Ако е първото, тогава дори на Йона му е било по-добре в кита — не само по-просторно, но и е знаел кой е и как е попаднал там. А аз трябва да гадая. Но както и да е, след три дена и три нощи огромната риба спряла в Ниневия, Йона си взел куфарчето и слязъл. Но не и Абрамовиц — все още пътник или на разположение след толкова години, — Абрамовиц не е пророк. Напротив, той е само второстепенен номер в някаква циркова програма, фрашкана с откачени — макар че наскоро се издигна по настояване на Голдбърг, до централната арена на голямата шатра, в номера заедно с него излиза и глухонемият му господар — самият Голдбърг, дано бог прости греховете му. Зная само, че съм тук от години и продължавам да не разбирам що за съдба е моята, с две думи — дали съм Абрамовиц, конят, или един кон ПЛЮС Абрамовиц. Защото това изобщо не е ясно. Всичко друго разбирам, но стигна ли до това, не мога да мръдна нито крачка по-нататък, особено с Голдбърг, изпречен на пътя ми. Може би е така заради нещо, което съм казал или помислил, или направил, или не съм направил през живота си. Както лесно се греши, така и лесно се забравя кой е виновният. Естествено имам си свои теории, проблясъци, догадки, но нямам никакви доказателства.
Понякога, докато стоеше в конюшнята и копитата му нервно потрепваха по разнебитените дъски на пода, Абрамовиц дъвчеше твърдия пожълтял овес в торбата за зоб и през ума му минаваха мисли, подобни на далечни спомени за препускащи млади кончета, които си играят и си душат хълбоците сред зелените поля, и разни други тревожни образи, които също са спомени, може би, макар че кой знае кое всъщност е истината?
Опитах се да разпитам Голдбърг, но умряла работа. При всеки въпрос става тъмновиолетов и внезапно се стяга. Разбирам го — той си е глухоням отдавна, не обича да му се месиш нито в мислите, нито в плановете, нито в начина на живот. И никакви изненади! — освен онези, които той сам измисля. С други думи, въпросите го разстройват. Задай му въпрос и с него е свършено. С мен разговаря само когато има желание, а това не е много често — малкото му търпение бързо се изчерпва. Напоследък настроението му е ужасно, твърде често посяга към бамбуковата пръчка — и прас по задницата! Обикновено ми дава много овес, слама и вода, а от време на време ме гощава с по някоя шега за отмора, когато съм напрегнат, но най-чести са заканите, последвани от взривове болка, ако нещо не съм разбрал правилно, или пък съм казал нещо, с което съм му бръкнал в червата. То да беше само пръчката, която шиба като камшик, ама не, и заканите му имат същия ефект — като зигзагите на светкавица през плътта, всъщност ударите болят по-малко от заканите -ударът е мигновен, заканата те тормози. Но истинската болка, поне що се отнася до мен, е когато не знаеш онова, което трябва да знаеш. Което не означава, че не общуваме един с друг. Голдбърг чука с големите кокалчета на пръстите си по главата ми — предава ми съобщения по морзовата азбука — чук, чук, чук, усещам как трептенията преминават по костите ми чак до върха на опашката — когато ми заповядва какво да направя или заплашва колко пъти ще ме шибне за последното прегрешение. Първото му съобщение, спомням си, беше НИКАКВИ ВЪПРОСИ. Ясно? Поклатих глава утвърдително и една малка камбанка, закачена на каишка под гривата ми, издрънча. Тогава за първи път разбрах, че е там.
ГОВОРИ, изчука той по главата ми, след като ми съобщи за представлението, ти си говорещ кон.
— Да, господарю.
Смееш ли да кажеш друго?
Най ме изненада гласът ми, когато се извиси през тунела на конския врат. Не мога да си спомня точно случая — иди, че си спомняй началото на нещата. Трябва да се боря с паметта си, за да изтръгна от нея ранен спомен. Не ме питайте защо, може да съм паднал и да съм си ударил главата, а твърде вероятно е и нещо друго да ме е осакатило. Голдбърг е моят глухоням собственик, чете по бърните ми. Веднъж, когато беше пиян и си търсеше компания, ми изчука, че навремето, преди да се включим в цирка, съм бил разнасял стока по панаири и пазарища.
А аз си мислех, че съм се родил в цирка. В една дъждовна, снежна, гадна нощ — ми съобщи Голдбърг по морза върху черепната ми кост.
— Какво се случи тогава?
Той млъкна безвъзвратно. Трябваше да го предвидя, а не можах. Опитвам се да си припомня за каква нощ става дума и през съзнанието ми прибягват смътни мисли — може да са от някаква история, която съм сънувал, когато освен да дъвчеш овес, няма какво друго да правиш. Да фантазираш така е по-лесно, отколкото да си спомняш. Най-често ми се присънва една история за двама души, или два коня, или двама души на коне, макар че кой от тях съм аз, не зная. Както и да е, двама непознати се срещат, единият задава на другия някакъв въпрос и ето че вече са се хванали за гушата — или си разсичат главите с мечове, или цвилят обезумели и разкъсват със зъби плътта си, или и двете неща едновременно. Независимо дали са ездачи или коне, единият от тях е слаб и поетичен, а другият — тлъст чуждоземен с огромна черна корона на главата си. Срещат се в каменна кариера през една дъждовна, снежна, гадна нощ, единият с пукнатата си метална корона, натежала с цял тон върху главата му и забавяща движенията му, без обаче да ги прави неточни, другият с дрипаво шарено кепе върху главата си. Боричкат се цяла нощ под призрачната светлина на хлъзгавата кариера.