ВЪПРОС: — Какво да се прави?
ОТГОВОР: — Стига с тези долни, гадни въпроси.
На следващата сутрин единият от нас се събужда с ужасна болка, която е сякаш от рана на врата, но е също и главобол. Спомня си удар, за чието съществувание не може да се закълне, и някакъв странен диалог, в който отговорите предхождат въпросите:
Спуснах се по стълбата.
Как се озова там?
Горното и долното.
Кое кое е?
В съня си Абрамовиц подозира, че Голдбърг го е цапардосал по главата и го е натъпкал В някой кон, защото е имал нужда от говорещ кон за номера си, а такъв не съществува. Де да знаех със сигурност!
НЕ СМЕЙ ДА ПИТАШ.
Такъв е по природа, простак, макар че проявява внимание, когато е потиснат или пийнал. Тогава се случва да ми изчука по някой закачлив виц. Не виждам да има приятели. На тема семейство не говорим и двамата. Когато се смее, той плаче.
Сигурно се разстройва от това, че единственото, което е способен да каже на глас, са четирибуквени думи от рода на Гууу, Гааа, Гний, Геее и когато дойде да се почерпят, шефът на цирка, който изпълнява и функциите на конферансие, забива смутено поглед в пода. С такива, които не знаят морзовата азбука, Голдбърг се криви, пули и скърца със зъби. И той си има своите чудатости. Държи на стената един плесенясал тризъб харпун, закачен над препарираната глава на едно пони. Понякога слиза в мазето със стара свещ и се връща с нова, запалена, въпреки че имаме електричество. Макар да не се оплаква от живота си, Голдбърг се коси и пука с пръсти. Изглежда жените не го интересуват, но затова пък има грижата винаги при възможност Абрамовиц да опита късмета си с някоя разгонена кобила. Абрамовиц се заема да удовлетвори физиологичната си природа, фактите са си факти, иначе не е кой знае какво, кобилите не се интересуват от словоизлияния. При това Голдбърг ръкопляска, когато Абрамовиц яхне някоя, което е унизително.
Щом се установят за зимата, собственикът се издокарва веднъж в седмицата и отива в града. Докато си слага сукнения костюм, диамантената карфица и жълтите ръкавици, той се пъчи пред голямото огледало. Уж се фехтува, мушка с бамбуковата си пръчка образа в огледалото или пък върти пръчката на един пръст. Къде ходи, когато ходи, не съобщава никога на Абрамовиц. Но като се върне, е обикновено тъжен, понякога изтерзан, не се е забавлявал твърде добре и в това си настроение е склонен да дарява нежни шибвания с проклетата си пръчка. Или, което е още по-лошо — да заплашва. Нищо сериозно наистина, но кому е нужно? Обикновено предпочита да си стои в къщи и да гледа телевизия. Запленен е от астрономията и когато има предаване по образователния канал, той е неизменно там, всяка вечер, взрян в звездните картини, в квазарите, в безкрайното пространство. Обича също така да чете вестник „Дейли нюз“, който разкъсва, след като го прочете. Понякога чете книгата, която крие на един рафт в килера под някакви стари шапки. И ако книгата не го разсмее веднага, се разплаква, Когато нещо от прочетеното в дебелата книга го развълнува, той обелва очи, разлигавя се и прави опити да проговори с вдървения си език, въпреки че единственото, което Абрамовиц чува, е гууу, гааа, гиии, геее. Все тези думи с неизвестно съдържание, а понякога и гуул, гуун, гиик, гонк, в различни комбинации, най-често гуул с гопк, което според Абрамовиц означава Голдбърг. Случвало се е в подобни състояния да рита Абрамовиц по корема с тежкия си ботуш. Уууф.
Когато се смее, цвили като кон, а може би така аз го чувам с конските си уши. И макар че от време на време се случва да се смее, това ни най-малко не облекчава живота ми, поради положението, в което се намирам. Искам да кажа, че все си мисля, ето ме затворен в този кон. Това си е моя теория, въпреки че имам известни съмнения.