Така се гаври с мене насън, макар напоследък да нямам чувството, че спя много.
На късите разстояния, между малки и големи градове, циркът се придвижва с фургони. Теглят ги другите коне. На мене Голдбърг не ми разрешава, което също поражда тревожни мисли в главата ми. На по-дългите разстояния, между два големи града, ние се превозваме с цирковите влакове на бели и червени райета. Аз си имам бокс в един от товарните вагони заедно с няколко неговорещи коня, с гриви, заплетени „фантазе“ и с подкастрени опашки, всичко това заради номера с ездата без седла. Нито един от нас не се интересува особено от другия. Те мислят, ако изобщо могат да мислят, че кон, който говори, чисто и просто се перчи. Единственото, което знаят, е да ядат и да пият, да пикаят и да серат. Не си разменят и дума помежду си. Нямат нито тъпи, нито добри хрумвания.
След дългите железопътни пътешествия обикновено ни се полага свободен ден, без представление, а Голдбърг става мрачен, когато нямаме нито сутрешно, нито вечерно представление. Рано сутрин след дългото пътуване с влака той залюбва отново бутилката и започва да ми чука отвратителни морзови забележки и заплахи.
— Абрамовиц, мислиш прекалено много, кому е нужно? Освен това мислите ти прозират, а ти дори не знаеш, от което следва, че и мислите ти не го знаят. Казано другояче, не ставай прекалено честолюбив. Кажи ми например какво мислиш в момента?
— Отговори и въпроси, господарю, предимно нови, за да си осъвременим номера.
— Глупости, нямаме никаква нужда от нови, и така номерът е прекалено дълъг.
Той би трябвало да знае въпросите, които всъщност си задавам, макар че е по-добре да не ги знае.
Започнеш ли веднъж да задаваш въпроси, единият повлича друг и така до безкрай. Ами ако се окаже, че си задавам едни и същи въпроси с различни думи? Все още искам да разбера защо този тъп грубиян не ми разрешава да го попитам НИЩО. Вече проумях, че Голдбърг се страхува от въпросите, защото при всеки въпрос има опасност да се издаде, че се страхува да го разберат кой е- човек, който не прави нищо друго освен да повтаря съдбата си. Както и да е, Голдбърг има минало, за което се бои да ми разкаже, макар и от време на време да прави някакви намеци. А когато заговоря за своето минало, той ме съветва да зарежа тая работа. Да се съсредоточа върху бъдещето. Какво бъдеще? От друга страна, възможно ли е да си въобразява, че може да скрие нещо от Абрамовиц, който е роден за изследовател и си прекарва по-голямата част от времето в задаване на въпросите, които Голдбърг не разрешава да му зададе, навързвайки така нещата, докато накрая стига до заключението-чудна мисъл, — че знае повече, отколкото му е дадено на един кон, поради което, като се имат предвид всички натрупани доказателства, той с положителност не е никакъв кон. Поне не по рождение.