Тя вдигна поглед от Олядо и видя майка си, застанала на прага на вратата. Ела усети как отслабва вътрешно, как се разтреперва при мисълта, че може би майка й бе дочула всичко.
Ала мама не изглеждаше ядосана. Само малко тъжна и много уморена. Гледаше Олядо.
Яростта на Куим намери гласа си:
— Чу ли какво каза Ела? — попита той.
— Да — отвърна мама, без да сваля поглед от Олядо. — И доколкото мога да преценя, тя може и да е права.
Ела беше не по-малко обезоръжена от Куим.
— Вървете си в стаите, деца — рече тихо мама. — Трябва да поговоря с Олядо.
Ела викна с ръка Грего и Куара, те се плъзнаха от столовете си на земята и изтичаха при нея, с широко отворени и изумени очи от необичайната развръзка. В крайна сметка дори татко не бе успявал да разплаче Олядо. Тя ги поведе от кухнята към спалнята им. Чу се как Куим крачи в коридора към своята стая, как затръшва вратата и се свива на кълбо на леглото си. А в кухнята риданията на Олядо затихнаха, успокоиха се и спряха, след като мама, за първи път, откакто бе изгубил очите си, го взе в прегръдките си и го утеши; мълчаливите й сълзи мокреха косата му, докато го люлееше напред-назад.
Миро не знаеше как да възприеме Говорителя на мъртвите. Винаги си бе мислил, че един Говорител ще прилича доста на свещеник — или по-скоро на онова, което би трябвало да бъде свещеникът. Мълчалив, замислен, откъснат от света, той би трябвало предпазливо да остави действията и решенията на другите. Миро очакваше той да бъде мъдър.
Не бе очаквал да е толкова напорист, толкова опасен.
Да, мъдър беше, не ще и дума, съзираше минали преструвки, продължаваше да изрича оскърбителни думи, които, ако се замисли човек, бяха съвсем верни. Сякаш бе толкова наясно с човешкия ум, че можеше да види изписани на лицето ти най-съкровените желания, тъй добре прикритите истини, които дори ти самият не си знаел, че таиш.
Колко пъти Миро бе стоял така до Уанда и бе наблюдавал как Либо се занимава с прасенцата. Ала те винаги разбираха какво прави Либо; знаеха техниките му, целта му. Говорителя обаче следваше ред на мисли, напълно чужди на Миро. И макар да имаше човешки форми. Миро се запита дали наистина бе фрамлинг — понякога бе тъй объркващ, като прасенцата. Той беше не по-малко раман от тях, извънземен, ала въпреки това не и животно.
Какво бе забелязал Говорителя? Какво виждаше? Лъка, който носеше Ароу? Изпечените на слънцето гърнета, в които киснеха и смърдяха корените на мердоната? Колко от Съмнителните дейности би могъл да установи и колко от тях смяташе за обичайни за туземците?
Прасенцата разгърнаха „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
— Ти ли си написал това? — попита Ароу.
— Да — отвърна Говорителя на мъртвите.
Миро се спогледа с Уанда. Прочете в погледа й оправдание. Значи Говорителя бе лъжец. Намеси се Човек.
— Тези двамата — Миро и Уанда — смятат, че си лъжец.
Миро веднага погледна към Говорителя, ала той не гледаше към тях.
— Разбира се, че е така — рече той. — Никога не им е хрумвало, че Рутър би могъл да ви каже истината.
Спокойствието на Говорителя обезпокои Миро. Възможно ли бе да е истина? В крайна сметка хората пътуваха между звездните системи и пропускаха десетилетия, а понякога и векове, за да стигнат от една до друга. Понякога — дори половин хилядолетие. На човек не му бяха необходими кой знае колко такива пътешествия, за да преживее три хиляди години. Ала щеше да е твърде невероятно съвпадение тук да дойде истинският Говорител. Освен ако той наистина не бе написал „Царицата на кошера“ и „Хегемона“; тогава той би се заинтересувал от първата раса рамани от бъгерите насам. Не вярвам, рече си Миро, ала трябваше да приеме вероятността това да се окаже вярно.
— Защо са толкова глупави? — попита Човек. — Да не познаят истината, като я чуят.
— Не са глупави — отвърна Говорителя. — Така са устроени хората: поставяме под съмнение всичките си убеждения, освен онези, в които наистина вярваме, и онези, за които дори не ни идва наум да поставим под въпрос. Не им е минавало през ум да поставят под въпрос мисълта, че истинският Говорител на мъртвите е умрял преди три хиляди години, макар да знаят как междувездните полети удължават живота.
— Но ние им казахме.
— Не, вие сте им казали, че Царицата на кошера е съобщила на Рутър, че аз съм написал книгата.
— Тъкмо затова те би трябвало да разберат, че е истина — рече Човек. — Рутър е мъдър, той е баща; никога не би допуснал грешка.