Миро не се усмихна, макар да му се прииска. Говорителя се смяташе за толкова умен, а ето къде се озова — там, където свършваха всички важни въпроси, осуетени от настояването на прасенцата, че дърветата-тотеми могат да разговарят с тях.
— Ех — рече Говорителя, — има толкова неща, които не разбираме. И толкова неща, които вие не разбирате. Ще трябва да си споделяме повече.
Човек седна до Ароу, като подели почетното място с него. Ароу не даде признак, че има нещо против.
— Говорителю на мъртвите — попита Човек, — ще доведеш ли Царицата на кошера при нас?
— Още не съм решил — рече Говорителя. Миро отново погледна Уанда. Нима Говорителя бе побъркан, нима намекваше, че може да донесе нещо, което не може да бъде донесено?
Сетне си спомни какво бе казал Говорителя за това, че поставяме под въпрос всички свои убеждения, освен онези, в които наистина вярваме. Миро винаги бе вземал за даденост онова, което всички знаеха — че бъгерите са били изтребени до крак. Ами ако Царицата на кошера бе оцеляла? Ами ако точно заради това е успял да напише книгата си Говорителя на мъртвите — защото е можел да разговаря с бъгер? Беше съвсем невероятно, но не беше невъзможно. Миро не знаеше със сигурност, че последният бъгер е бил убит. Знаеше само онова, в което вярваха всички, а никой цели три хиляди години не бе представил и най-малкото доказателство за обратното.
Ала дори да беше вярно, откъде ще го знае Човек? Най-простото обяснение бе, че прасенцата бяха втъкали могъщата история за Царицата на кошера и Хегемона в религията си и не можеха да схванат мисълта, че има много Говорители на мъртвите и никой от тях не е автор на книгата; че всички бъгери са мъртви и че няма да се появи никаква Царица на кошера. Това беше най-простото обяснение, най-лесното за възприемане. Всички други обяснения щяха да го принудят да признае възможността дървото-тотем на Рутър наистина някакси да говори на прасенцата.
— Какво ще те накара да решиш? — попита Човек. — Ние даваме на съпругите подаръци, за да спечелим благоразположението им, но ти си най-мъдрият от всички хора и не можем да ти дадем нищо, от което се нуждаеш.
— Имате много неща, от които се нуждая — рече Говорителя.
— От какво? Не можеш ли да правиш по-добри гърнета от тези? По-точни стрели? Наметалото, което нося, е изтъкано от вълната на кабра, ала твоите дрехи са по-хубави.
— Не се нуждая от такива неща — рече Говорителя. — Трябват ми вашите истински жития.
Човек се наведе по-напред, тялото му се напрегна от вълнение и очакване.
— О, Говорителю! — рече той и гласът му бе толкова мощен, колкото и значимостта на думите му. — Ще добавиш ли нашата история към „Царицата на кошера“ и „Хегемона“?
— Не знам вашата история — рече Говорителя.
— Питай ни! Питай каквото пожелаеш!
— Как мога да разкажа вашата история? Аз разказвам само историите на мъртвите.
— Ние сме мъртви! — извика Човек. Миро никога не го бе виждал толкова развълнуван. — Нас ни убиват всеки ден. Хората изпълват всички светове. Корабите пътуват в тъмната нощ от звезда към звезда и изпълват всички празни места. А ето ни нас, на нашия малък свят — гледаме как небето се изпълва с хора. Хората построиха глупавата си ограда, за да ни държат настрани, но това е нищо. Небето е нашата ограда! — Човек подскочи нагоре, удивително високо, защото краката му бяха силни. — Виж как тази ограда ме връща обратно на земята!
Изтича до най-близкото дърво, изкатери се по дънера му — по-високо, отколкото Миро го бе виждал да се катери; отблъсна се и се хвърли във въздуха. Увисна в един мъчителен миг в апогея на скока си; сетне гравитацията го стовари върху твърдата земя.
Миро чу как дъхът му секна от силата на удара. Говорителя веднага се втурна към Човек; Миро го последва отблизо. Човек не дишаше.
— Мъртъв ли е? — попита Уанда зад него.
— Не! — извика едно прасенце на мъжкия език. — Не можеш да умреш! Не, не, не! — Миро се обърна; за негова изненада това бе Лийф-ийтър. — Не можеш да умреш!
Човек вдигна немощно ръка и докосна Говорителя по лицето. Въздъхна дълбоко. Сетне заговори:
— Виждаш ли, Говорителю? Бих дал живота си, за да прехвърля оградата, която ни дели от звездите.
През всичките години, в които Миро познаваше прасенцата, през всичките изминали години, те нито веднъж не бяха говорили за междузвездни пътувания, нито веднъж не бяха питали за тях. И все пак сега Миро осъзна, че всичките въпроси, които задаваха, бяха ориентирани към откриването на тайната на междузвездните пътешествия. Ксенолозите никога не се сетиха за това, защото знаеха — знаеха го със сигурност, — че прасенцата бяха толкова далеч от онова културно равнище, необходимо за строителството на междузвездни кораби, че щяха да минат хиляда години, преди подобно нещо да бъде в рамките на възможностите им. Ала техните молби да получат познания за метала, за моторите, за летенето над земята — всичко това бе посветено на опита им да открият тайната на междузвездните пътешествия.