— Искаш да помолим някой брат да се отдаде, само за да видите как става? Не ни трябва нова къща, поне няколко години напред, а имаме и всички стрели, от които се нуждаем…
— Покажи му!
Миро се обърна, всички останали също, и видяха Лийф-ийтър да се появява отново от гората. Отиде целеустремено до средата на просеката; не ги гледаше, ала заговори така, сякаш бе пратеник, градският глашатай, който не се интересува дали някой го слуша, или не. Говореше на женския език и Миро разбираше само отделни фрази.
— Какво казва? — прошепна Говорителя.
Приклекнал до него. Миро превеждаше, доколкото можеше.
— Той очевидно е ходил до съпругите и те са казали да се направи всичко, което поискаш. Но не е чак толкова просто, той им казва, че — не знам тези думи… нещо от сорта, че всички ще умрат. Във всеки случай за смъртта на някои братя. Погледни ги — те не се боят, нито едно от тях.
— Не знам как се изразява страхът им — рече Говорителя. — Изобщо не познавам този народ.
— Аз — също — каза Миро. — Но трябва да предам всичко в ръцете ти — ти предизвика за половин час повече вълнение, отколкото съм виждал през всичките години, откакто идвам тук.
— Това е дарба, с която съм се родил — рече Говорителя. — Предлагам ти сделка. Няма да кажа никому за Съмнителните дейности. А вие няма да кажете на никого кой съм.
— Това е лесно — рече Миро. — Аз и без това не го вярвам.
Речта на Лийф-ийтър приключи. След което той веднага закрачи към къщата и влезе в нея.
— Ще помолим някой древен брат да ни дари — рече Човек. — Съпругите са наредили така.
И стана тъй, че Миро стоеше, прегърнал Уанда, а Говорителя — срещу тях, докато прасенцата направиха чудо, далеч по-убедително от онези, които бяха донесли на Жусто и Сида титлата им Ос Венерадос.
Прасенцата се наредиха в кръг около дебело старо дърво на границата на просеката. Сетне едно по едно те се изкатериха по него и започнаха да удрят с тояги. Скоро всички бяха на дървото, пееха и удряха в сложни ритми.
— Дървесният език — прошепна Уанда. Само след няколко минути дървото забележимо се наклони. Моментално около половината от прасенцата скочиха долу и забутаха дървото, тъй че да падне на чиста земя в просеката. Останалите удряха все по-яростно и пееха още по-силно.
Един по един големите клони на дървото започнаха да падат. Прасенцата мигновено изтичваха, вземаха ги и ги изтегляха от мястото, където трябваше да рухне дървото. Човек донесе един клон на Говорителя, който го взе внимателно и го показа на Миро и на Уанда. Краят му откъм дървото беше абсолютно гладък. Не беше плосък — повърхността бе нагъната и полегата. Нямаше обаче неравности, не капеше никакъв сок, нищо не подсказваше и за най-малкото насилие при отделянето му от дървото. Миро го докосна с пръст — бе студен и гладък като мрамор.
Най-накрая от дървото остана само правото стебло, оголено и величествено; по-бледите места, откъдето преди стърчаха клоните, бяха ярко осветени от следобедното слънце. Пеенето достигна своята кулминация, а сетне изведнъж секна. Дървото се наклони и започна плавно и грациозно да пада към земята. Тя потрепери и изтътна, когато то се удари о нея, а сетне настъпи мълчание.
Човек отиде до падналото дърво и започна да гали кората му, като пееше тихичко. Кората постепенно се разцепи под ръцете му; пукнатината се разпростря по цялата дължина на дървото и кората се разполови. Сетне няколко прасенца я хванаха и я отлепиха от стеблото; отдели се едновременно и от двете страни в два дълги листа. Отнесоха я настрани.
— Виждали ли сте ги някога да използват кората? — Говорителя питаше Миро.
Миро поклати глава. Бе твърде смаян, за да може да отговори с думи.
Сега напред пристъпи Ароу, който също тихичко напяваше. Прокара пръсти нагоре и надолу по ствола, сякаш изписваше точната дължина и широчина на отделен лък. Миро видя как се появиха линиите, как оголеното от кора дърво се нагъна, разцепи се и отрони само един лък — съвършено излъскан и гладък, който остана в дълбоката цепнатина в дървото.
Пристъпиха и други прасенца, чертаеха форми по ствола и напяваха. Връщаха се с тояги, с лъкове и стрели, с ножове с остри лезвиета, с хиляди ленти за плетене на кошници. Най-накрая, когато половината дърво бе прахосано, всички се отдръпнаха и запяха заедно. Дървото потрепери и се разцепи на половин дузина дълги колове.
Човек пристъпи бавно напред и клекна до коловете, ръката му нежно се отпусна върху най-близкия. Отметна назад глава и запя, мелодия без думи — най-тъжните звуци, които Миро някога бе чувал. Песента се лееше и лееше, пееше я единствено Човек; чак сега Миро забеляза, че другите прасенца го гледаха и очакваха нещо.