Най-сетне Мандачува дойде при него и заговори тихо:
— Моля те — рече той, — ще бъде справедливо, ако попееш за брата.
— Не знам как. — рече Миро. Изпитваше едновременно и безсилие, и страх.
— Той отдаде живота си — рече Мандачува, — за да отговори на въпроса ви.
Да отговори на въпроса ми и да повдигне хиляда нови, рече си наум Миро. Ала пристъпи напред, клекна до Човек, обви с пръсти същия хладен и гладък кол, който Човек държеше, отметна глава и пусна гласа си. Отначало тихо и колебливо, не знаеше каква мелодия да подеме; скоро обаче разбра причината за дисхармоничната песен, усети смъртта на дървото под пръстите си, гласът му се извиси силно, влизаше в мъчителен дисонанс с гласа на Човек, който скърбеше за смъртта на дървото и му благодареше за саможертвата, обещаваше да използват смъртта за доброто на племето, за доброто на братята, на съпругите и на децата, за да могат всички да живеят, да процъфтяват и преуспяват. Това бе смисълът на песента, смисълът на смъртта на дървото, а когато песента най-сетне свърши. Миро се наведе, докато челото му не опря о дървото, и той изрече онези крайно екзалтирани слова, същите, които прошепна преди пет години и над трупа на Либо на хълма.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ГОВОРЕНЕТО
ЧОВЕК: Защо не идват да ни видят и други хора?
МИРО: Само на нас е разрешено да минаваме през портата.
ЧОВЕК: Защо просто не се прехвърлят през оградата?
МИРО: Никой от вас ли не е докосвал оградата? (Човек не отговаря.) Много е болезнено. Да се мине през оградата означава всички части от тялото да те заболят много силно и едновременно.
ЧОВЕК: Това е глупаво. Нали и от двете страни расте трева?
Слънцето се бе издигнало над хоризонта само преди половин час, когато кметицата Боскиня изкачи стълбите към личния кабинет на епископ Перегрино в катедралата. Дом и дона Кристи бяха вече там, изглеждаха умислени. Епископът обаче изглеждаше доволен от себе си. Винаги се радваше, когато цялото политическо и религиозно ръководство на Милагре се събираше под неговия покрив. Няма значение, че Боскиня бе свикала заседанието, тя бе предложила то да се състои в катедралата, защото тя държеше ножа и хляба в ръцете си. Перегрино обичаше да се чувства някакси господар на колонията Лузитания. Е, в края на това събиране на всички щеше да им стане ясно, че никой в тази стая не е господар на нищо.
Боскиня ги поздрави. Но не седна на предложения й стол. Вместо това се настани пред терминала на епископа, включи се и пусна програмата, която бе подготвила. В пространството над терминала се появиха няколко реда малки кубчета. Най-високият ред се състоеше само от няколко кубчета, другите под него — от много, много повече. Повече от половината редове, като се почне от най-високия, бяха оцветени в червено; останалите бяха сини.
— Много е красиво — рече епископ Перегрино. Боскиня погледна дом Кристау.
— Познаваш ли модела?
Той поклати глава.
— Но мисля, че знам за какво е свикано това събиране. Дона Криста се наведе напред:
— Има ли някое сигурно място, където бихме могли да скрием архивите, които искаме да запазим?
Изражението на отчуждено задоволство у епископ Перегрино се стопи.
— Аз не знам за какво е това събиране.
Боскиня се обърна от табуретката си към него.
— Бях много млада, когато ме назначиха за губернаторка на новата колония Лузитания. Беше голяма чест, голямо доверие да бъда избрана. Изучавах управление на общности и социални системи от дете и се бях справила добре по време на кратката си кариера в Опорто. Онова, което комитетът очевидно не бе погледал, бе обстоятелството, че вече бях изпълнена с подозрения, склонна към измама, както и шовинистка.
— Това са твои качества, на които всички ние се възхищаваме — рече епископ Перегрино.
Боскиня се усмихна:
— Моят шовинизъм означаваше, че след като колонията Лузитания бе моя, то аз ставам по-лоялна към интересите на Лузитания, отколкото към интересите на Стоте свята или на Междузвездния конгрес. Измамността ме доведе дотам, да се преструвам пред комитета в тъкмо обратното — че интересите на Конгреса са ми най-присърце. А подозрителността ме накара да повярвам, че Конгресът едва ли ще даде на Лузитания нещо тъй далечно като статут на не — зависимост и равенство спрямо Стоте свята.
— Разбира се, че не — рече епископ Перегрино. — Ние сме колония.
— Не сме колония — рече Боскиня. — Ние сме един експеримент. Проучих хартата и лиценза, както и всички заповеди на Конгреса, които се отнасят до нас, и открих, че за нас не важат обичайните закони за право на неприкосновеност. Открих, че комитетът има правото на неограничен достъп до всички записани файлове на всеки човек или институция в Лузитания.