Било е твърде късно да предотврати стореното. Ала е можела да предотврати то да се случи отново. Затова тя е закрила всички файлове, свързани с Десколадата и с онова, което е показала на Пипо през онази нощ. Знаела кой ще иска да ги види. Либо — новият зенадор. Ако Пипо й е бил като баща, то Либо й е бил като брат, че и повече от брат. И ако й е било трудно да понесе смъртта на Пипо, то да понесе смъртта на Либо за нея би било непоносимо. Той я попитал за файловете. Искал да ги види. Тя му отвърнала, че никога няма да му го позволи.
И двамата са били съвсем наясно какво означава това. Ако той някога се ожени за нея, би могъл да свали защитата на файловете. Обичали са се до смърт, нуждаели са се един от другиго повече от всичко, ала Новиня не би могла никога да се омъжи за него. Той не би дал обещание никога да не прочете тези файлове, а и да обещае, не би сдържал обещанието си. И сигурно е щял да види онова, което е видял баща му. И да умре.
Едно било да му откаже да се омъжи за него. Съвсем друго обаче — да живее без него. И затова не е живяла без него. Сключила сделка с Марсау. Ще се омъжи за него по закона, ала истинският й съпруг и баща на всичките й деца ще бъде Либо.
Бруксиня, вдовицата на Либо, се надигна олюлявайки се, по бузите й се стичаха сълзи.
— Ментира, ментира.
„Лъжи, лъжи.“ Ала в риданията й нямаше гняв, а мъка. Тя отново оплакваше умрелия си мъж. Трите от дъщерите й помогнаха да напусне площада.
Докато тя си тръгваше. Говорителя продължи тихо:
— Либо е съзнавал, че наранява жена си Бруксиня и четирите си дъщери. Ненавиждал се е за стореното. Опитвал се е да се държи настрани. Успявал е за месеци, понякога и за години. Новиня също се е опитвала. Отказвала е да се среща, дори да разговаря с него. Забранила на децата си да споменават името му. Но Либо все решавал, че е достатъчно силен да я види, без да се поддаде на старото, а Новиня била толкова самотна със съпруг, който по никакъв начин не можел да се мери с Либо. Те никога не са се престрували, че онова, което правели, е хубаво. Просто не са можели да живеят дълго без него.
Бруксиня чу всичко това, докато си отиваше. Това бе известно успокоение за нея, разбира се, ала докато епископ Перегрино я гледаше как си тръгва, тя осъзна, че Говорителя й правеше отстъпка. Тя бе най-невинната жертва на жестоката истина, но той не я остави единствено с пепелта от изгорелия огън. Даваше й възможност да примири съзнанието си с онова, което съпругът й бе вършил. Не е било негова вина, й казваше той. Не е било предотвратимо. Съпругът ти е съгрешилият, а не ти. Света Дева Марийо, молеше се наум епископът, нека Бруксиня чуе онова, което казва и да му повярва.
Вдовицата на Либо не беше единствената, която плачеше. Очите на мнозина, които я гледаха да си тръгва, бяха пълни със сълзи. Да разберат, че Новиня е прелюбодейка, бе шокиращо, ала и приятно: жената с желязно сърце имаше своя слабост, която я правеше не по-свястна от когото и да било. Ала не изпитваха същото удоволствие да открият недостатък и у Либо. Всички го обичаха. Толкова се възхищаваха на благородството му, на любезността му, на мъдростта му, че не искаха да приемат всичко това да е било маска.
Така че се сепнаха, когато Говорителя им припомни, че днес не Говореше за смъртта на Либо.
— Защо Маркос Рибейра се е съгласявал с всичко? Новиня е мислела, че е, защото е искал да има съпруга, а и илюзията, че има деца, за да не се срамува в обществото. Отчасти е било така. Но преди всичко той се е оженил за нея, защото я е обичал. Никога не се е надявал тя да го заобича така, както той нея, защото той я е обожавал, за него е била богиня, а той е знаел, че е болен, „мръсен“, животно, което трябва да се презира. Знаел е, че тя не би могла да го боготвори, нито дори да го обича. Надявал се е, че някой ден би могла да изпита поне привързаност. Че някой ден би могла да прояви известна… лоялност.
В този момент Говорителя склони глава. Лузитанците чуха думите, които нямаше защо да изрича: тя никога не го бе сторила.
— Идването на всяко дете — продължи Говорителя — е било за Марсау ново доказателство, че се е провалил. Че богинята още го смята за недостоен. Защо? Бил е лоялен. Никога не намеквал на някое от децата, че не е от него. Никога не нарушил обещанието си пред Новиня. Нима не е заслужавал да получи нещо от нея? Понякога просто не можел вече да издържа. Отказвал да приема доводите й. Тя вече не била богиня. Децата й били копелета. Това си казвал, докато я биел и когато крещял на Миро.
Миро чу името си, ала сякаш то нямаше нищо общо с него. Връзката му с действителността бе крехка като никога, а днес бе получил твърде много удари. Немислимата магия на прасенцата и дърветата. Мама и Либо — любовници. Уанда — изведнъж изтръгната от близостта му, след като бяха почти едно цяло, все едно — самият той, а сега тя се отдалечаваше, превръщаше се в нещо като Ела, като Куара — в още една сестра. Не можеше да съсредоточи погледа си върху тревата; възприемаше думите на Говорителя само като звуци, не разбираше смисъла им, усещаше единствено ужасния шум. Миро бе извикал този глас, бе искал да Говори за смъртта на Либо. Как би могъл да знае, че вместо милостив свещеник на една човечна религия ще дойде сам истинският Говорител, с неговия всевиждащ ум и с прекалено съвършеното си проникновение? Той не би могъл да знае, че под тази съчувстваща маска се крие Ендър — разрушителят, митичният Луцифер на най-голямото престъпление на човечеството, решен да защити докрай името си, да направи за посмешище целия труд на Пипо, Либо, Уанда и на самия Миро, след като само за час при прасенцата видя толкова, колкото другите не бяха успели да видят за почти петдесет години, а после му отне Уанда с един безмилостен удар на острието на истината. Това беше гласът, който чуваше Миро, единственият несъмнен факт — този безмилостен, ужасен глас. Миро се вслушваше в гласа, опитваше се да го възненавиди, но не успяваше, защото знаеше, не можеше да се самозалъже, знаеше, че Ендър бе разрушител, ала онова, което разрушаваше, бе илюзията, а илюзията трябваше да загине. Истината за прасенцата, истината за нас самите. Този древен мъж някакси успяваше да види истината и тя не изгаряше очите му, нито го подлудяваше. Трябва да се вслушам в този глас и да оставя силата му да проникне в мен, за да мога и аз да видя светлината, без да умра.