— Но те умират, без дори да са живели…
— Те са онова, което са — рече Ендър. — Те решават какви промени ще направят, а не вие, не и от вашата гледна точка на слепци — да се опитвате да ги накарате да живеят пълноценно и щастливо като нас.
— Прав си — съгласи се Ела. — Разбира се, че си прав. Съжалявам.
За Ела прасенцата не бяха хора, бяха чужда, извънземна фауна, а тя бе свикнала с откритията, че извънземните животни имат нечовешки начин на живот. Ендър забеляза обаче, че Уанда бе все още разстроена. Тя бе извършила прехода към раманите: мислеше за прасенцата като за нас, а не като за тях. Приемаше странното поведение, което познаваше, дори смъртта на баща си, като допустими рамки на извънземност. Това означаваше, че всъщност бе по-толерантна и приемаше прасенцата с повече разбиране, отколкото Ела би могла; ала тъкмо заради това бе толкова по-уязвена от откритието на жестокото, животинско поведение на приятелите си.
Ендър забеляза също, че години след запознанството си с прасенцата Уанда бе придобила един от навиците им: в миг на крайно вълнение тялото й се напрягаше. Затова той й напомни за човечеството, като я прегърна бащински през рамо и я притегли към себе си.
При допира му Уанда се отпусна малко, засмя се нервно и рече тихо:
— Знаеш ли какво си мисля постоянно? — рече тя. — Че малките майки раждат децата си и умират некръстени.
— Ако епископ Перегрино ги обърне в правата вяра — рече Ендър, — те може би ще ни допуснат да поръсим със светена вода вътрешността на дървото-майка и да изречем думите на покръстването.
— Не ми се подигравай — прошепна Уанда.
— Не се подигравам. Засега обаче ще ги помолим да се променят дотолкова, че да можем да живеем заедно с тях, не повече. Ще променим и себе си дотолкова, че да могат те да живеят с нас. Или ще постигнем съгласие за това, или оградата отново ще се издигне, защото иначе ние наистина ще бъдем заплаха за оцеляването им.
Ела кимна в знак на съгласие, но Уанда отново се напрегна, Пръстите на Ендър неочаквано се впиха в рамото й. Изплашена, тя също кимна в знак на съгласие. Той я пусна.
— Извинявай — рече той. — Но те са онова, което са. Ако щеш, те са такива, каквито Бог ги е създал. Затова не се опитвай да ги преправиш по свой образ и подобие.
Върнаха се до дървото-майка. Шаутър и Човек ги очакваха.
— Моля, извинете ни за прекъсването — каза Ендър.
— Няма нищо — отвърна Човек. — Казах й какво правите.
Ендър усети как стомахът му се свива.
— Какво точно й каза?
— Казах й, че те искаха да направят нещо на малките майки, та да заприличат повече на хората, но ти им рече, че не бива никога да го правят, иначе ще вдигнеш отново оградата. Казах й, дето ти рече, че ние трябва да си останем „малките“, а вие — да си останете хора.
Ендър се усмихна. Преводът на Човек беше абсолютно точен, ала той бе имал благоразумието да не влиза в подробности. Бе допустимо съпругите да поискат евентуално малките майки да оцелеят след раждането, без да осъзнаят какви биха могли да бъдат огромните последици от такава проста на пръв поглед и хуманна промяна. Човек бе отличен дипломат; той казваше истината, като същевременно избягваше цялата истина.
— Е — рече Ендър, — сега, след като вече всички се срещнахме, време е да започнем сериозните разговори.
Новиня коленичи на пода до леглото на Миро. Куим и Олядо стояха зад нея. Дом Кристау слагаше Куара и Грего да си легнат в спалнята им. Думите на фалшивите му приспивни песни едва се чуваха на фона на измъченото дишане на Миро.
Той отвори очи.
— Миро — рече Новиня.
Миро изстена.
— Миро, у дома си, в леглото. Минал си през оградата, без да е изключена. Сега д-р Навио казва, че мозъкът ти е увреден. Не знаем дали увреждането подлежи на изцеление, или не. Може да останеш частично парализиран. Но си жив. Миро, и Навио казва, че може да стори доста, за да компенсира онова, което евентуално си изгубил. Разбираш ли ме? Казвам ти истината. Сигурно ще бъдеш доста зле за известно време, но си струва да опитаме.
Той изстена тихо. Ала това не беше стон, причинен от болка. Сякаш се опитваше да заговори, ала не можеше.