Затова Новиня остави дом Кристау и дона Криста да се погрижат за сина й и за малките деца. На излизане от къщи се спря до най-големия си син. Напрягането го бе изтощило; очите му бяха затворени, а дишането — спокойно. Докосна ръката му, взе я, стисна я; знаеше, че не може да я почувства, ала в случая тя утешаваше повече себе си.
Той отвори очи. И съвсем лекичко, почти незабележимо, тя усети как пръстите му притискат нейните.
— Усетих — прошепна му тя. — Ще се оправиш.
Той затвори отново очи, за да спре сълзите. Тя се изправи и тръгна замаяна към вратата.
— Влезе ми нещо в окото — каза на Олядо. — Поведи ме известно време, докато започна да виждам по-добре.
Куим вече беше до оградата.
— Портата е твърде далеч! — извика той. — Можеш ли да се изкатериш, мамо?
Можеше, макар и да не бе лесно.
— Без никакво съмнение — отвърна тя — Боскиня ще трябва да ни разреши да отворим нова порта точно тук.
Беше вече късно, проваляше полунощ и на Уанда, и на Ела им се доспа. Но не и на Ендър. Бе непрекъснато напрегнат от часове в преговорите си с Шаутьр; химията на тялото му отвърна на напрежението и дори сега да се прибереше у дома, щяха да минат часове, преди да с в състояние да заспи.
Знаеше вече далеч повече за онова, което прасенцата искаха и от което се нуждаеха. Гората беше техният дом, тяхната нация; това беше единствената дефинирана собственост, от която изобщо се нуждаеха. Сега обаче, с нивите с амарант, бяха разбрали, че и прерията може да бъде полезна земя, която трябваше да е под техен контрол. Нямаха обаче понятие от земеизмерване. Колко хектара са им необходими за обработване? Колко земя би могла да остане за ползване от хората? Тъй като прасенцата почти не осъзнаваха собствените си нужди, за Ендър беше трудно да ги притисне.
Още по-трудно бе с понятията за законност и управление. Съпругите управляваха: за прасенцата това бе просто. Ала Ендър в крайна сметка ги накара да разберат, че хората съставят законите си по различен начин, че законите на хората се отнасят до собствените им проблеми. За да ги накара да разберат защо хората се нуждаят от свои закони, на Ендър му се изложи да им обясни начините на съвъкупляване. Забавно му бе да види как Шаутър се ужаси от идеята, възрастни да се съвъкупляват, от това, че мъжете имат равни права с жените при създаването на законите. Идеята за семейство и родствени връзки, отделни от племето, за нея беше „слепота на братята“. Нямаше нищо лошо в това Човек да се гордее от множеството съвъкупления на баща си, ала що се отнася до съпругите, те избираха бащите единствено въз основа на онова, което ще е добро за племето. Племето и индивидът — това бяха единствените величини, които съпругите почитаха.
Най-накрая обаче разбраха, че човешките закони трябва да се прилагат в границите на човешките поселения, а законите на прасенцата — в техните племена. Къде да бъдат границите, бе съвсем друга работа. Сега, след три часа преговори, най-сетне постигнаха съгласие по един-единствен въпрос: законите на прасенцата ще се прилагат в гората и всички хора, които се намират в нея, са длъжни да ги спазват. Законите на хората ще се прилагат в периметъра до оградата и всички прасенца, които влязат в него, са подвластни на управлението на хората. Останалата част от планетата ще бъде поделена по-кьсно. Това не бе кой знае каква победа, ала поне беше някакво съглашение.
— Трябва да разберете — каза й Ендър, — че хората ще се нуждаят от големи пространства земя. Но това е само началото на проблема. Вие искате Царицата на кошера да ви учи, да ви помогне да копаете руда, да топите метал и да произвеждате оръдия на труда. Но тя също ще се нуждае от земя. И за много кратко време тя ще стане далеч по-силна и от хората, и от „малките“. — Всеки един от бъгерите й, обясни той, ще бъде абсолютно послушен и безкрайно работлив. Те бързо ще надминат хората по производителност и сила. След като бъде върната към живот на Лузитания, ще трябва да се съобразяваме с нея при всяка своя крачка.
— Рутър твърди, че можем да й се доверим — каза Човек. А след като преведе на Шаутър, добави: — Дървото-майка също дава на Царицата на кошера своето доверие.
— А давате ли и своята земя? — настоя Ендър.
— Светът е голям — преведе Човек думите на Шаутър. — Тя може да използва всичките гори на другите племена. Вие — също. Даваме ви ги без нищо.
Ендър погледна Уанда и Ела.
— Това е много хубаво — рече Ела, — но техни ли са тези гори, та да ги дават?
— Твърдо не — отвърна Уанда. — Те дори воюват с другите племена.
— Ние ще ги избием, ако ви създават неприятности — предложи Човек. — Сега сме много силни. Триста и двайсет бебета. След десет години нито едно племе няма да може да ни се опре.