— Говорителю, те са най-великите от всички. Цялото племе им се подчинява. Когато ни управляват добре, цялото племе процъфтява; когато племето се увеличава, тогава и съпругите стават по-силни…
— Въпреки че ни един от вас не е тяхно дете.
— Как би могъл да бъде? — попита Човек.
— И при все това вие добавяте по нещо към величието им. Макар да не са ваши майки или бащи, и те растат с вашия растеж.
— Ние всички сме едно племе…
— Но защо сте едно и също племе? Имате различни бащи, различни майки.
— Защото ние сме племето! Ние живеем тук, в гората, ние…
— Ако дойде прасенце от друго племе и ви помоли да го допуснете да остане, да стане ваш брат…
— Никога няма да го превърнем в дърво-баща!
— Но се опитахте да превърнете Пипо и Либо в дървета-бащи.
Човек дишаше тежко:
— Разбирам — рече той. — Те бяха част от племето. Дойдоха от небето, но ние ги направихме братя и се опитахме да ги превърнем в бащи. Племето е онова, което вярваме, че е. Щом казваме, че племето е всички „малки“ в гората и всички дървета, то тогава това е племето. Макар дори някои от най-старите дървета да произхождат от воини от две различни племена, паднали в битка. Ние ставаме едно племе, защото казваме, че сме едно племе.
Ендър се възхити на ума на този малък раман. Колко малко хора биха били в състояние да осъзнаят тази идея или да я оставят да надхвърли тесните граници на тяхното племе, на тяхното семейство, на тяхната нация.
Човек дойде зад Ендър, облегна се на него, тежестта на младото прасенце натискаше гърба му. Ендър усети дъха на Човек върху бузата си, сетне бузите им се долепиха, и двамата гледаха в една посока. Ендър веднага разбра.
— Ти виждаш онова, което аз виждам — рече Ендър.
— Вие, хората, израствате, като ни правите част от себе си, хора, прасенца и бъгери — всички рамани заедно. Тогава ставаме едно племе и нашето величие е и ваше величие, а вашето — наше. — Ендър усети как тялото на Човек трепереше от силата на тази идея. — Вие ни казвате, че трябва да гледаме на останалите племена по същия начин. Като на едно племе, цялото наше племе заедно, тъй че като израстваме, да израстват и те.
— Можете да пратите учители — рече Ендър. — Братя — при другите племена, които да прекарат третия си живот в другите гори и да имат свои деца там.
— Мъчно можем да поискаме нещо толкова непознато и трудно от съпругите — рече Човек. — Може би е дори невъзможно. Техните умове не са като умовете на братята. Един брат може да мисли за много различни неща. Но жената мисли само за едно: кое е добро за племето и което е най-съществено — кое е добро за децата и за малките майки.
— Можеш ли да ги накараш да го разберат? — попита Ендър.
— По-добре от теб — рече Човек. — Но може би не. Навярно няма да успея.
— Не мисля, че няма да успееш — рече Ендър.
— Ти дойде тук тази вечер, за да сключим договор помежду си, между прасенцата от това племе и вас, хората, които живеете на този свят. Хората извън Лузитания няма да дадат и пет пари за този договор, както прасенцата извън тази гора няма да искат и да знаят за него.
— Ние искаме да сключим същото съглашение с всички тях.
— И в този договор вие, хората, ще обещаете да ни научите на всичко.
— Толкова бързо, колкото можете да разберете.
— И да отговорите на всички въпроси, които задаваме.
— Ако знаем отговорите.
— Когато! Ако! Това не са думи за едно съглашение! Отговори ми направо, Говорителю на мъртвите! — Човек се изправи, оттласна се от Ендър, застана пред него, наведе се малко, за да погледне Ендър отвисоко. — Обещай ни да ни научите на всичко, което знаете!
— Обещаваме.
— Обещаваш също така да възродиш Царицата на кошера, за да ни помогне.
— Аз ще възродя Царицата на кошера. С нея също ще трябва да постигнете съглашение. Тя не е подвластна на човешките закони.
— Обещаваш да възродиш Царицата на кошера, независимо дали ще ни помогне, или не.
— Да.
— Обещаваш да се подчинявате на нашите закони, когато дойдете в гората. И сте съгласни, че онези земи в прерията, от които се нуждаем, също ще бъдат под наша власт.
— Да.
— И ще воювате с всички останали хора на всички звезди в небето, за да ни защитите и да ни допуснете също да пътуваме всред звездите?
— Вече го направихме.
Човек се успокои, отстъпи назад и клекна пак в старото си положение. Прокара пръст по земята.
— А сега за онова, което искате от нас — рече Човек. — Ние ще се подчиняваме на човешките закони във вашия град, както и в прерийната земя, от която се нуждаете.
— Да — отвърна Ендър.
— Не искате да воюваме — продължи Човек.