— Не — рече Ендър. Хвана ръцете на Мандачува. Задържа ги. — Вие и двамата сте смятали, че спасявате живота на другия. Той те е наранил, ти — също, да, убил си го, но и двамата сте смятали, че правите добро. Това е било достатъчно, но дотук. Сега знаете истината, както я знаем и ние. Знаете, че когато посегнете с нож на човешко същество, то умира завинаги. Това е последната точка в договора, Човек. Никога не предавайте друг човек на третия живот, защото ние не знаем как да стигнем до него.
— Когато разкажа всичко това на съпругите — рече Човек, — ще чуете такава ужасна скръб, че ще ви се стори, като че ли дървета се чупят в силна, гръмотевична буря.
Обърна се и застана пред Шаутър, поговори известно време с нея. Сетне се обърна към Ендър.
— Вървете си сега.
— Още не сме постигнали съглашението.
— Трябва да говоря с всички жени. Те никога няма да се съгласят, ако сте тук, в сянката на дървото-майка, без да има кой да защити малките. Ароу ще ви изведе от гората. Чакайте ме на склона на хълма, където Рутър е на пост пред портата. Поспете, ако можете. Аз ще представя договора пред съпругите и ще се опитам да ги накарам да разберат, че трябва да се отнесем с другите племена тъй добронамерено, както вие се отнесохте с нас.
Човек импулсивно протегна ръка и докосна Ендър по корема.
— Аз постигнах своето съгласие — каза той на Ендър. — Ще те почитам завинаги, но никога няма да те убия.
Ендър отстрани ръката му и положи длан върху топлия корем на Човек. Изпъкналостите под дланта му бяха горещи.
— Аз също винаги ще те почитам — каза Ендър.
— А след като постигнем съгласие между вашето и нашето племе — рече Човек, — ще ми окажеш ли честта на третия живот? Ще ми дадеш ли възможността да се възправя и да пия от светлината?
— Не може ли да го направим бързо? А не по този бавен и ужасен начин, който…
— И да ме превърнеш в едно от мълчаливите дървета? И никога да не стана баща? Без никаква чест, да служа само със сока си за храна на мръсните масиоси и да дам дървесината си на братята, когато ми запеят?
— Не може ли да го направи някой друг? — попита Ендър. — Някой от братята, който познава по-добре вашия живот и вашата смърт?
— Ти не разбираш — рече Човек. — Това е начинът цялото племе да узнае, че е казана истината. Или ти ще ме отведеш в третия живот, или аз трябва да го сторя с теб, инак няма да има договор. Аз няма да те убия, Говорителю, а и двамата искаме да бъде постигнато съглашението.
— Ще го направя — рече Ендър.
Човек кимна, отдръпна ръката си и се върна при Шаутьр.
— О, Господи — прошепна Уанда. — Как ще имаш сърце да го сториш?
Ендър не можеше да й отговори. Последва мълчаливо Ароу, който ги поведе из гората. Новиня му даде фенерчето си да води; Ароу си играеше с него като дете, увеличаваше и намаляваше силата на лъча, караше го да застива във въздуха и сетне да връхлита като мухите в речните тръстики и храсталаци. Ендър не бе виждал никога някое прасенце да бъде толкова щастливо и игриво.
Ала зад гърба си чуха гласовете на жените в ужасна и какофонична песен. Човек им бе казал истината за Пипо и за Либо, за това, че са умрели завинаги, при това мъчително, за да не убият, както са си мислели, Мандачува и Лийф-ийтър. Чак когато се отдалечиха достатъчно, та жалостивата песен на съпругите стана по-тиха от стъпките им и вятъра в дърветата, хората заговориха.
— Това е меса за душата на баща ми — рече тихо Уанда.
— И за душата на моя — добави Новиня; всички разбраха, че става дума за Пипо, а не за отдавна починалия Венерадо — Жусто.
Ендър обаче не се включи в разговора им; той не познаваше Либо и Пипо, нямаше памет за мъката им. Мислеше си единствено за дърветата в гората. Някога те са били живи, дишащи прасенца — всяко от тях. Прасенцата можеха да им пеят, да говорят с тях, някакси дори да разбират езика им. Ала Ендър не можеше. За Ендър дърветата не бяха хора, не можеха никога да бъдат хора. Ако извадеше нож против Човек, в очите на прасенцата това нямаше да бъде убийство, ала за Ендър щеше да означава да отнеме единствения живот на Човек, който проумяваше. Като прасенце, Човек беше истински раман, брат. Като дърво, той нямаше да е нищо повече от надгробен знак, доколкото Ендър можеше да разбере, доколкото можеше наистина да повярва.
И пак си помисли: аз трябва да убия, макар да бях обещал никога повече да не го правя.
Усети как ръката на Новиня го хвана за лакътя. Облегна се на него.
— Помогни ми — рече тя. — В тъмното съм почти като сляпа.
— Аз имам чудесно нощно зрение — предложи й весело Олядо зад гърба й.
— Млъкни, глупчо — прошепна свирепо Ела. — Мама иска да върви с него.