— Наистина ли си Ендър? Онзи Ендър?
— Именно затова такава бе и паролата ми за компютъра.
— Странно. Преди да дойдеш тук, епископът се опита да ни внуши, че си сатаната. Куим единствен от семейството прие това насериозно. Ала ако епископът ни бе казал, че си Ендьр, сигурно щяхме да те убием с камъни на площада още след пристигането ти.
— Защо не го направите сега?
— Сега те познаваме. В това е цялата разлика, нали? Дори Куим вече не те мрази. Когато опознаеш някого добре, не можеш да го мразиш.
— А може би просто не можеш да го опознаеш, докато не спреш да го мразиш.
— Не е ли това парадоксът на затворения кръг? Дом Кристау твърди, че повечето истини могат да бъдат изразени единствено чрез него.
— Не мисля, че това има нещо общо с истината, Олядо. Просто е въпрос на причина и следствие. Човек никога не може да се оправи с тях. Науката отказва да приеме която и да е причина, освен първата — събаряш плочката домино и следващата до нея също пада. Ала когато става дума за човешки същества, единственият вид причина, който има значение, е крайната — целта. Онова, което си е наумил човек. След като разбереш какво наистина искат хората, вече не може да ги ненавиждаш. Може да се боиш от тях, ала не може да ги мразиш, защото винаги можеш да откриеш същите желания в сърцето си.
— На мама не й харесва, че си Ендър.
— Знам.
— Но въпреки това те обича.
— Знам.
— А пък Куим — странно наистина, но сега той знае, че си Ендър, а те харесва повече тъкмо поради това.
— Така е, защото е кръстоносец, а аз се сдобих с лошата си репутация, защото победих в кръстоносен поход.
— И аз — рече Олядо.
— Да, и ти — рече Ендър.
— Ти си убил повече разумни същества от всеки друг в историята на човечеството.
— Бъди най-добрият във всичко, което вършиш — така ми казваше винаги майка ми.
— Ала когато Говори за татко, ти ме накара да изпитам съжаление към него. Ти караш хората да се обичат и да си прощават. Как си могъл да убиеш всичките онези милиони същества по време на Ксеноцида?
— Мислех, че играя игра. Не знаех, че ставаше наистина. Но това не е извинение, Олядо. Ако знаех, че битката е истинска, пак щях да постъпя по същия начин. Ние смятахме, че те искат да ни унищожат. Грешахме, но нямаше как да го разберем. — Ендър поклати глава. — Само че аз знаех повече. Познавах врага си. Ето защо победих Царицата на кошера, познавах я толкова добре, че я обичах, или може би я обичах, защото я познавах. Не исках повече да се бия с нея. Исках да се откажа. Исках да си ида у дома. Затова взривих планетата й.
— А днес намерихме място, където да я върнем отново към живот. — Олядо беше съвсем сериозен. — Сигурен ли си, че тя няма да се опита да вземе реванш? Сигурен ли си, че няма да се опита да унищожи човечеството, като започне с теб?
— Сигурен съм — отвърна Ендър — повече, отколкото в каквото и да е.
— Но не и абсолютно сигурен — рече Олядо.
— Достатъчно сигурен, за да я върна към живота — отвърна Ендър. — А това е повече от всичко друго, в което можем да сме сигурни. Вярваме достатъчно, за да действаме така, сякаш е вярно. След като сме толкова сигурни, го наричаме познание. Факти. И залагаме живота си на тях.
— Предполагам, че знаеш какво вършиш. Залагаш живота си на онова, което вярваш, че представлява тя.
— Аз съм дори още по-арогантен и от това. Аз залагам и твоя живот, и живота на всички останали, без дори да поискам мнението на когото и да било.
— Смешно — рече Олядо. — Ако попитам някого дали би се доверил на Ендър да вземе решение, което може да повлияе върху бъдещето на човешката раса, всеки ще отговори, разбира се, отрицателно. Но ако попитам дали биха се доверили на Говорителя на мъртвите, повечето хора ще отвърнат утвърдително. И няма дори да се сетят, че става дума за един и същ човек.
— Аха — рече Ендър. — Смешно е.
Но и двамата не се засмяха. Сетне, след дълга пауза, Олядо отново заговори. Мислите му се бяха зареяли към тема, която имаше по-голямо значение.
— Не искам Миро да замине за трийсет години.
— Да речем двайсет.
— След двайсет години ще бъда на трийсет и две. А той ще се върне на сегашната си възраст — на двайсет. С дванайсет години по-млад от мен. Ако се намери момиче, което би поискало да се омъжи за момче с отразяващи очи, мога дори да бъда женен и да имам деца. Той няма даже да ме познава. Няма да съм повече неговият по-малък брат — Олядо преглътна. — Ще бъде, все едно че е умрял.
— Не — рече Ендър. — Ще бъде, все едно че е преминал от втория към третия си живот.
— Това също е като умиране — каза Олядо.
— Но е и като раждане — рече Ендър. — След като можеш да се раждаш отново и отново, не е страшно и да умираш понякога.