Валънтайн се обади на следващия ден. Пръстите на Ендър трепереха, докато набираше на клавиатурата инструкциите до терминала. Оказа се обаче, че не беше просто съобщение. Беше обаждане — пълноценно обаждане с глас по ансибала. Невероятно скъпо, ала не това бе проблемът. Проблемът бе, че комуникациите по ансибала със Стоте свята би трябвало да са прекъснати; за да разреши Джейн това обаждане, значи то бе спешно. На Ендър веднага му хрумна, че Валънтайн би могла да е в опасност. Междузвездният конгрес е решил, че Ендър се е замесил във въстанието и е открил връзката му с нея.
Бе остаряла. Холограмата на лицето й показваше бръчките от преживените множество ветровити дни на островите, с плаващите ледени блокове и корабите на Трондхайм. Усмивката й обаче си беше същата, а в очите й танцуваха старите пламъчета. Отпървом Ендър замълча, потресен от промените, поразили сестра му; тя също не заговори веднага, понеже Ендър изглеждаше непроменен, беше като образ, дошъл до нея от миналото.
— О, Ендър — въздъхна тя. — Била ли съм някога толкова млада?
— А аз дали ще остарея толкова красиво?
Тя се засмя. Сетне заплака. Той не можа; как би могъл? На него му бе липсвала само два месеца. А той на нея — двайсет и две години.
— Предполагам си чула — рече той — за неприятностите ни с Конгреса.
— Предполагам, че си в епицентъра на събитията.
— По-скоро се натъкнах на ситуацията случайно — рече Ендър. — Но се радвам, че бях тук. Възнамерявам да остана.
Тя кимна, избърса очи:
— Да. Така си и мислех. Ала трябваше да се обадя, за да се уверя. Не исках да прекарам две десетилетия в полет към теб, а като пристигна, ти да си заминал.
— В полет към мен ли? — попита той.
— Толкова много се развълнувах от вашата революция там, Ендър. След като двайсет години си гледах семейството, преподавах на студентите, обичах съпруга си, живях в мир със себе си, ни веднъж не си и помислих, че ще се наложи да възродя Демостен. Ала после се появиха съобщенията за незаконните контакти с прасенцата, а веднага след това — и новината, че Лузитания е въстанала; тогава хората започнаха да изричат най-смехотворни неща и аз забелязах, че това бе началото на същата стара омраза. Спомняш ли си видеофилмите за бъгерите? Колко страховити и ужасни бяха? И сега изведнъж почнахме да гледаме видеокадри на телата, които са намерили — на ксенолозите, не помня имената им, но картината бе страховита, откъдето и да я погледнеш, настройваше ни на военна истерия. А после пък историите за Десколадата, как ако някой от Лузитания отиде на друг свят, ще разруши всичко, че това била най-зловещата чума, която можем да си представим…
— Вярно е — рече Ендър, — но работим по въпроса. Опитваме се да намерим начин да предотвратим разпространението на Десколадата, в случай че тръгнем към друга планети.
— Вярно или не, Ендър, всичко това води към война. Аз помня войната, но никой друг не я помни. Затова възродих Демостен. Натъкнах се на някои бележки и доклади. Тяхната флотилия е снабдена с Малкия доктор, Ендър. Ако решат, могат да взривят Лузитания на парченца. Досущ като…
— Досущ както аз постъпих преди. Много поетично възмездие, не мислиш ли — да свърша по същия начин? Онзи, който вдига нож…
— Не се шегувай с мен, Ендър! Сега съм матрона на средна възраст и не съм толкова търпелива към глупостта. Поне в момента. Написах някои грозни истини за онова, което върши Междузвездния конгрес, и ги публикувах като Демостен. Сега ме търсят. Наричат го измяна.
— Значи идваш тук?
— Не само аз. Скъпият ми Якт предава флотилията си на братята и сестрите си. Вече купихме междузвезден кораб. Очевидно съществува някакво съпротивително движение, което ни помага — някаква жена на име Джейн блокира компютрите, за да прикрие следите ни.
— Познавам Джейн — рече Ендър.
— Значи вие наистина имате организация тук! Бях потресена, когато получих съобщение, че мога да ти се обадя. Предполагаше се, че ансибалът ви е изключен.
— Имаме могъщи приятели.
— Ендър, Якт и аз отлитаме днес. Ще вземем с нас и трите си деца.
— Първото…
— Да, Сифте, онова, което ме бе направило толкова дебела, когато тръгваше, сега е почти на двайсет и две години. Много хубаво момиче. С нас идва и една добра приятелка — учителката на децата, на име Пликт.
— Имах студентка със същото име — рече Ендър и си спомни разговорите отпреди само два месеца.
— О, да, ами това беше преди двайсет години, Ендър. Ще вземем с нас и неколцина от най-добрите мъже на Якт със семействата им. Нещо като Ноевия ковчег. Въпросът не е спешен — разполагаш с двайсет и две години, за да подготвиш посрещането ми. Дори повече, най-вероятно около трийсет години. Ще извършим пътуването на няколко етапа — първият ще е в погрешна посока, за да сме сигурни, че никой няма да разбере, че сме се запътили към Лузитания.