За зла участ истината можеше да остави у Миро чувството, че нито една от саможертвите няма смисъл. Затова Ендър отговори на въпроса с въпрос:
— Нима не знаеш вече защо?
Миро заговори бавно и внимателно, за да разбира Ендър завалената му реч:
— Знам, прасенцата са смятали, че им оказват чест. Знам, че Мандачува и Лийф-ийтър биха могли да умрат на тяхно място. При Либо дори знам случая. Това беше, когато получиха първата си реколта от амарант и разполагаха с много храна. Искаха да го възнаградят за това. Само че защо не по-рано? Защо не, когато ги научи да използват корените на мердоната? Защо не, когато ги научи да правят грънци или да мятат стрели?
— Искаш да узнаеш истината, нали? — попита Ендър.
Миро се досети по тона на Ендър, че тя нямаше да бъде приятна.
— Да — отвърна той.
— Нито Пипо, нито Либо са заслужавали тази чест. Не заради амаранта съпругите са присъдили наградата. А заради факта, че Лийф-ийтър ги е убедил да бъде заченато цяло ново поколение деца, макар и да са нямали достатъчно храна за тях, когато напуснат дървото-майка. Това е бил ужасен риск и ако той бе сгрешил, цяло поколение млади прасенца щеше да загине. Либо им е дал реколтата, ала Лийф-ийтър е бил онзи, който в известен смисъл е довел популацията до размери, при които ще се нуждаят от зърно.
Миро кимна:
— А Пипо?
— Пипо е разказал на прасенцата за откритието си. Че Десколадата, която убива хората, е част от тяхната нормална физиология. Че техните тела могат да се справят с трансформациите, които нас ни убиват. Мандачува е обяснил на съпругите, че това означава: хората не са богоподобни и не са толкова всесилни. Че в известен смисъл са дори по-безпомощни от „малките“. Че онова, поради което хората са по-силни от прасенцата, не е нещо вродено — ръстът, мозъкът, езикът ни, — а по-скоро случайността, че в познанието сме с няколко хиляди години преди тях. И ако могат да придобият нашето познание, тогава хората няма да имат власт над тях. Откритието на Мандачува, че прасенцата са потенциално равни на хората — ето това е била причината за наградата, а не информацията, която Пипо им е дал и която е довела до това откритие.
— Значи и двамата…
— Прасенцата не са искали да убият нито Пипо, нито Либо. И в двата случая решителните постижения са били дело на прасенцата. Единствената причина, поради която Пипо и Либо са загинали, е, понеже не са могли да намерят сили да вдигнат ножа и да убият приятел.
Миро сигурно бе забелязал болката, изписана върху лицето на Ендър, въпреки усилията му да я скрие. И отговори на горчивината на Ендър.
— Ти — рече Миро, — ти можеш да убиеш всекиго.
— Това е умение, с което съм се родил — отвърна Ендър.
— Ти уби Човек, защото знаеше, че ще заживее нов и по-добър живот.
— Да.
— И мен — също — рече Миро.
— Да — отвърна Ендър. — Отпращането ти доста прилича на убийство.
— Но дали ще заживея нов и по-добър живот?
— Не знам. Ти вече се справяш по-добре от едно дърво.
Миро се засмя:
— Значи имам едно предимство в сравнение с добрия стар Човек, нали? Поне съм амбулаторен случай. И не се налага някой да ме бие с пръчка, за да мога да говоря. — Изражението на Миро отново помръкна. — Разбира се, сега той би могъл да има хиляди деца.
— Не разчитай да останеш целомъдрен цял живот — рече Ендър. — Може и да се разочароваш.
— Надявам се — рече Миро. И след кратка пауза: — Говорителю?
— Наричай ме Ендър.
— Ендър, нима тогава Пипо и Либо са умрели напразно?
Ендър схвана подтекста на истинския въпрос: нима и аз сега понасям всичко това напусто?
— Има и по-лоши причини човек да умре — отвърна Ендър, — отколкото да умре, защото не може да понесе мисълта, че трябва да убива.
— Ами какво ще кажеш за човек, който не може да убива, не може да умре, но не може и да живее?
— Не се самозалъгвай — отвърна Ендър. — Някой ден ще вършиш и трите.
Миро отпътува на следващата сутрин. Изпратиха го със сълзи. Седмици след това на Новиня й бе трудно да прекарва и минута у дома, защото отсъствието на Миро бе болезнено за нея. И макар да се бе съгласила от сърце, че е добре за Миро да замине, все още за нея бе непоносимо, че е изгубила детето си. Това накара Ендър да се запита дали и собствените му родители бяха изпитали такава болка, когато го бяха отвели от тях. Предположи, че не. Нито пък са имали надежда да се върне. Той винаги бе обичал децата на други хора повече, отколкото го бяха обичали неговите собствени родители. Е, той ще се подготви да отмъсти за това, че го бяха изоставили. Той ще им покаже три хиляди години по-късно как трябва да се държи един баща. Епископ Перегрино ги венча в покоите си. Според сметките на Новиня, ако побързаха, тя беше още достатъчно млада да роди нови шест деца. Заеха се без помайване с тази задача.