Преди венчавката обаче се случиха два забележителни дни. През един летен ден Ела, Уанда и Новиня му представиха резултатите от изследванията и заключенията си (колкото е възможно по-пълни): за жизнения цикъл и обществената уредба на прасенцата, мъжки и женски, както и относно възстановката на евентуалния им модел на живот, преди Десколадата да ги свърже завинаги с дърветата, които дотогава не са били нищо друго освен окръжаваща среда. Ендър бе стигнал до свои заключения кои бяха прасенцата, особено кой бе Човек, преди да поеме пътя на живота в светлина.
Той живя с прасенцата една седмица, докато пишеше „Животът на Човек“, Мандачува и Лийф-ийтър четяха внимателно и обсъждаха с него; той поправяше и пишеше наново; най-накрая бе готов. През този ден покани всички, които работеха с прасенцата — цялото семейство Рибейра, Уанда и сестрите й, мнозината работници, които бяха довели технологичните чудеса до прасенцата, учените-монаси от Децата на ума, епископ Перегрино, кметицата Боскиня — и им прочете книгата. Не беше дълга, отне му по-малко от час четене. Бяха се събрали на склона на хълма, близо до мястото, където дървото на Човек вече се издигаше на повече от три метра височина, а сянката на Рутър подслони всички от следобедното слънце.
— Говорителю — рече епископът, — ти почти ме убеди да се превърна в хуманист.
Останалите, по-малко обучени в красноречие, не намериха думи — нито тогава, нито когато и да било. Ала от този ден нататък те знаеха кои бяха прасенцата, досущ както читателите на „Царицата на кошера“ бяха разбрали бъгерите, а читателите на „Хегемона“ бяха разбрали човечеството в безкрайния му стремеж към величие всред пустинята на разделението и подозрението.
— Ето защо те повиках тук — рече Новиня. — Някога си мечтаех аз да напиша тази книга. Но е трябвало да я напишеш ти.
— Аз играх в тази история по-голяма роля, отколкото бих искал — каза Ендър. — Но ти осъществи мечтата си, Иванова. Твоята работа доведе до тази книга. А ти и децата ти ме направихте достатъчно пълноценен, за да я напиша.
Той я подписа така, както бе подписал и другите — Говорителя на мъртвите.
Джейн взе книгата и я предаде по ансибала на светлинни години до Стоте свята. Заедно с нея предаде и Договора, както и снимките на Олядо на подписването му и на преминаването на Човек в живота на светлината. Препрати я тук и там, на доста места във всеки свят, до хора, които щяха да я прочетат и да разберат за какво става дума. Копия бяха препратени като съобщения от компютър до компютър; докато Междузвездният конгрес се усети, информацията бе вече твърде широко разпространена, за да бъде ограничена.
Вместо това се опитаха да я представят като фалшива. Снимките били груби симулации. Анализите на текста разкривали, че не е възможно един и същ автор да е написал и двете книги. Сведенията за използването на ансибала сочели, че не било възможно да е предадена от Лузитания, тъй като там нямало ансибал. Мнозина, които не си направиха труда да прочетат „Животът на Човек“, нямаха сърце да приемат прасенцата като рамани.
Други приемаха прасенцата, прочетоха и обвиненията, които Демостен бе написал няколко месеца преди това и надигнаха глас против флотилията „Втория ксеноцид“, вече поела към Лузитания. Това бе много грозно име. На Стоте свята нямаше достатъчно затвори, за да поемат всички онези, които го използваха. Междузвездният конгрес бе решил войната да започне, когато корабите му достигнат Лузитания — след четирийсет години. Ала войната вече бе започнала и щеше да бъде свирепа. Мнозина повярваха в онова, което бе написал Говорителя на мъртвите; и мнозина бяха готови да приемат прасенцата като рамани и да обвинят всички, които желаеха смъртта им, за убийци.
По-късно, през един есенен ден, Ендър взе внимателно увития пашкул и той, Новиня, Олядо, Куим и Ела се понесоха над капима, докато не стигнаха хълма край реката. Маргаритките, които бяха посяли, цъфтяха буйно; зимата тук беше мека и Царицата на кошера щеше да бъде в безопасност от Десколадата.
Ендър отнесе внимателно Царицата на кошера до брега на реката, сложи я в специално подготвеното от него и Олядо място. Бяха оставили на земята наблизо трупа на наскоро заклана кабра.
После Олядо ги откара обратно. Ендър стенеше от онзи огромен, неподвластен му екстаз, който Царицата на кошера бе внушила на съзнанието му; радостта му беше твърде силна, да я понесе едно човешко сърце; Новиня го бе прегърнала, Куим тихичко се молеше, а Ела пееше весела народна песен, която някога бе чувала в хълмистия район на Минас Жераис, всред кайпирасите и минейросите на стара Бразилия. Беше хубаво време, добро място, където да живее човек, по-добро, отколкото Ендър си бе мечтал да намери, докато бе в стоманените коридори на Военното училище като малък и се бореше за оцеляването си.