Сълзите най-сетне се отрониха от очите й, затъркаляха се по бузите й.
— Аз искам да умра — рече той.
— Ти утешаваш всички други — прошепна тя. — А кой ще утеши теб?
— Трябва да ми кажеш, за да мога да умра.
И в следващия миг ръцете му вече не държаха раменете й; сега той се бе притиснал към нея, а тя го поддържаше.
— Уморен си — каза тя, — но можеш да си починеш.
— Не искам да почивам — прошепна той. Ала въпреки това я остави да го държи, остави я да го отведе от терминала.
Заведе го в спалнята си, махна покривката от леглото, не обърна внимание на вдигналия се прах.
— Ето тук, ти си уморен, почини си. Тъкмо затова дойде при мен, Либо. Да намериш покой и утеха.
Той покри лице с длани, клатеше главата си напред-назад — едно момче, което плаче за баща си, плаче за края на всичко — тъй, както бе плакала и тя. Тя свали обувките му, панталоните, пъхна ръце под ризата му, за да я повдигне до раменете и да я изхлузи през главата му. Той дишаше дълбоко, за да спре риданията, вдигна ръце, за да съблекат ризата му.
Тя постави дрехите на един стол, сетне се наведе над него, за да го завие с покривката. Ала той хвана китката й и я погледна умоляващо с насълзени очи.
— Не ме оставяй тук сам — прошепна. Тонът му бе изпълнен с отчаяние. — Стой при мен.
Тя се остави да я притегни върху леглото, където се притисна силно о нея; само след няколко минути заспа и ръцете му се отпуснаха. Тя обаче не спа. Ръката й лекичко се плъзна по кожата на рамото му, по гърдите, по кръста.
— О, Либо, мислех, че съм те изгубила, когато те отведоха, мислех, че съм те изгубила, тъй както Пипо. — Той не чуваше шепота й. — Ала ти все така винаги ще се връщаш при мен.
Може и да бе изхвърлена от градината, досущ като Ева, заради греха, сторен от незнание. Но пак като Ева, тя можеше да го понесе, защото все още имаше Либо, нейния Адам.
Но имаше ли го наистина? Имаше ли го? Ръката й потрепери върху голата му плът. Никога не можеше да го има. Бракът бе единственият начин тя и Либо да останат заедно задълго — законите бяха много стриктни във всеки колонизиран свят, но още по-строги, когато колонията бе с католически лиценз. Днес тя можеше да повярва, че той ще поиска да се ожени за нея, когато му дойде времето. Ала Либо беше единственият мъж, за когото никога нямаше да се омъжи.
Защото тогава той би получил автоматично достъп до всеки неин файл, стига да убеди компютъра, че има нужда да го види — а в това число влизаха всичките й работни файлове, независимо колко защити им бе сложила. Междузвездният кодекс го изискваше. В очите на закона женените двойки на практика представляваха една личност.
Тя никога няма да му позволи да проучи тези файлове, инак би открил онова, което знаеше баща му, и тогава щяха да намерят и неговия труп на склона на хълма — той щеше да агонизира под изтезанията на прасенцата, и това щеше да я измъчва всяка нощ през останалия й живот. Нима вината за смъртта на Пипо не бе повече, отколкото можеше да понесе? Да се омъжи за Либо, означаваше да го убие. А да не се омъжи за него пък, бе все едно да убие себе си, защото изобщо не можеше да си представи с кого другиго би могла да бъде, ако не с Либо.
Колко умно от моя страна. Открих такъв път към ада, от който няма връщане.
Тя притисна лице в рамото на Либо и сълзите й рукнаха по гърдите му.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЕНДЪР
Разпознали сме четири езика на прасенцата. „Мъжкият“ е най-често използваният. Чували сме откъслеци от „Езика на съпругите“, с който очевидно си служат, за да разговарят с женските (какъв начин за разграничаване на половете само!), и от „Дървесния език“, ритуален идиоматичен език, който, казват, използват при своите молитви към прародителските си дьрвета-тотеми. Освен това споменаха за четвърти език, който наричат „Бащин език“ и който очевидно се състои от удряне на различни по размер пръчки една о друга. Те настояват, че това е истински език, който се различава от другите толкова, колкото, да речем, португалският от английския. Може би го наричат Бащин език, защото се осъществява чрез дървени пръчки, чийто произход е от дърветата — а те смятат, че дърветата съхраняват духа на предците им.
Прасенцата са удивително способни в усвояването на човешки езици — правят го много по-добре, отколкото ние усвояваме техните. В последните години през повечето време, когато сме с тях, те говорят Старк или португалски и помежду си. Може би превключват на собствените си езици, когато нас ни няма. Може би дори са приели човешките езици като свои или толкова много ги харесват, че ги използват постоянно като някаква игра. Езиковото „замърсяване“ е нежелателно, но може би е неизбежно, след като в крайна сметка трябва да общуваме с тях.