— Искам да замина утре.
— Необходимо е време, за да се поръча звездолет, Ендър.
— Има ли някой в орбита около Трондхайм?
— Половин дузина, разбира се, но само един би могъл да е готов за утре и той е натоварен със скрика за луксозната търговия на Кирилия и Армения.
— Никога не съм те питал колко съм богат.
— Аз се погрижих добре за инвестициите ти през последните години.
— Тогава купи ми кораба и товара му.
— Какво ще правиш със скриката на Лузитания?
— Какво правят с нея кирилианците и арменците?
— Носят част от нея като дрехи, а останалото изяждат. Но те плащат много повече, отколкото може да си позволи някой на Лузитания.
— Тогава след като подаря товара на лузитанците, може би възмущението им, че Говорител пристига в католическа колония ще се посмекчи.
Джейн се превърна в дух, който излиза от бутилка:
— Чух те, о, Господарю, и ще изпълня заповедите ти. — Духът се превърна в дим, който бе всмукан през гърлото на бутилката. Сетне лазерите изключиха и пространството над терминала опустя.
— Джейн? — рече Ендър.
— Да? — отвърна тя чрез бижуто в ухото му.
— Защо искаш да отида на Лузитания?
— Искам да добавиш трети том след „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. За прасенцата.
— Защо толкова много държиш на тях?
— Защото след като напишеш книгите, които разкриват душата на трите живи вида, познати на хората, ще бъдеш готов да напишеш и за четвъртия.
— Още един вид раман? — попита Ендър.
— Да. Аз.
Ендър се замисли за миг:
— Готова ли си да се разкриеш пред останалата част от човечеството?
— Винаги съм била готова. Въпросът е дали хората са готови да ме опознаят? За тях бе лесно да заобичат Хегемона — той беше човек. И Царицата на кошера — също, беше безопасно, защото, доколкото знаят, всички бъгери са мъртви. Ако можеш да ги накараш да заобичат прасенцата, които са още живи, макар че са изцапали ръцете си с човешка кръв, — тогава те ще бъдат готови да узнаят и за мен.
— Някой ден — рече Ендър — ще заобичам някого, който няма да настоява да върша подвизите на Херкулес.
— И бездруго животът ти те отегчава, Ендър.
— Да. Но вече съм на средна възраст. Харесва ми да бъда отегчен.
— Между другото, собственикът на звездолета Хейвлок, който живее на Галес, прие предложената от теб цена от четирийсет милиарда долара за кораба и товара му.
— Четирийсет милиарда! Няма ли да се разоря?
— Капка в морето. Екипажът е уведомен, че договорите му се прекратяват. Позволих си волността да им купя билети за други полети, като използвах твоите средства. Ти и Валънтайн няма да се нуждаете от никого, освен от мен, да ви помогне с кораба. Ще отлетим ли утре заран?
— Валънтайн… — отрони Ендър.
Сестра му беше единствената възможна причина за забавяне на отпътуването. Инак сега, след като решението бе взето, нито студентите му, нито малцината му нордически приятели си заслужаваха да си взема дори довиждане.
— Нямам търпение да прочета книгата, която Демостен ще напише за историята на Лузитания.
Джейн бе разкрила истинската самоличност на Демостен, докато демаскираше истинския Говорител на мъртвите.
— Валънтайн няма да дойде — рече Ендър.
— Но тя е твоя сестра.
Ендър се усмихна. Въпреки огромната й мъдрост, Джейн не разбираше никак кръвното родство. Макар да бе създадена от хора и да възприемаше себе си чрез човешки понятия, тя не съществуваше биологично. Бе изучила генетиката чрез зазубряне; не можеше да почувства желанията и повелите, които сродяваха хората с всички други живи същества.
— Тя ми е сестра, но Трондхайм е нейният дом.
— И преди е тръгвала с неохота.
— Този път дори няма да я помоля да дойде. Не и след като очакваше бебе, не и след като бе толкова щастлива тук, в Рейкявик. Тук, където я обичаха като учителка, без изобщо да подозират, че всъщност е легендарният Демостен. Тук, където съпругът й Якт е собственик на сто риболовни кораба и господар на фиордите, където всеки ден е изпълнен с блестящи разговори или с опасности и с величието на изпъстреното с айсберги море; не, тя никога нямаше да си тръгне от тук. Нито пък ще разбере защо аз трябва да замина.
Мисълта да изостави Валънтайн разколеба решимостта на Ендър да отпътува за Лузитания. Веднъж го бяха отделили от любимата му сестра и той дълбоко негодуваше за годините приятелство, които му бяха отнели. Можеше ли сега пак да замине, след като почти двайсет години бяха непрекъснато заедно? Този път нямаше да има връщане назад. Докато пристигне на Лузитания, в негово отсъствие тя щеше да остарее с двайсет и две години; ако предприемеше обратно пътуване от двайсет и две години, при завръщането му тя щеше вече да наближава осемдесетте.