<Значи няма да ти е толкова лесно в крайна сметка. И ти трябва да платиш своята цена.>
Не ме подигравай, отвърна безгласно Ендър. Имам правото да изпитвам съжаление.
<Тя е твоето друго аз. Нима наистина ще я изоставиш заради нас?>
Това бе гласът на Царицата на кошера в главата му. Разбира се, тя бе видяла всичко, което бе видял и той, знаеше всичко, което бе решил. Устните му безмълвно изрекоха думите към нея: „Аз ще я изоставя, но не заради вас. Не сме сигурни дали това ще ви донесе някаква полза. Може да се окаже просто поредното разочарование, като Трондхайм.“
<Лузитания е всичко, от което се нуждаем. И е защитена от човешките същества.>
Но тя също така принадлежи на друг народ. Няма да унищожа прасенцата, за да изкупя вината си, че унищожих вашия народ.
<Те ще са в безопасност с нас; няма да им причиним зло. Вече ни познаваш много добре, след всичките тези години.>
Знам онова, което ти си ми казала.
<Ние не знаем да лъжем. Ние ти показахме нашите собствени спомени, нашата собствена душа.>
Известно ми е, че бихте могли да живеете в мир с тях. Но дали те биха могли да живеят в мир с вас?
<Отведи ни там. Чакахме толкова дълго.>
Ендър отиде в ъгъла на стаята и взе една опърпана чанта. Всичко, което на практика притежаваше, можеше да се събере в нея — дрехи за преобличане. Останалите неща в стаята бяха подаръци от близки на тези, за които бе Говорил — не можеше да прецени изобщо дали това бе признателност към него, или към институцията на истината. Те щяха да си останат тук, когато си тръгне. Нямаше място за тях в чантата му.
Отвори я и извади навито на руло килимче, разви го.
В него лежеше дебел, влакнест, голям матов пашкул, дълъг четиринайсет сантиметра.
<Да, погледни ни.>
Бе намерил пашкула, който го очакваше, когато пристигна да управлява първата човешка колония на някогашна бъгерска планета. Предвидили, че Ендър е непобедим и ще ги унищожи, те бяха построили устройство, което можеше да има смисъл само за него, защото бе извлечено от сънищата му. Пашкулът с безпомощната, но намираща се в съзнание Царица на кошера, го бе очаквал в кула, където в съня си той бе открил враг.
— Ти си чакала по-дълго, докато те открия — рече на глас, — отколкото тези няколко години, откак те взех иззад огледалото.
<Няколко години ли? А, да. С твоя последователен ум не забелязваш хода на годините, когато пътуваш със скорост, толкоз близка до светлинната. Но ние ги забелязваме. Нашата мисъл е мигновена; светлината пълзи като живак по студено стъкло. Ние знаем всеки миг от тези три хиляди години.>
— Намерил ли съм досега място, което да бъде безопасно за вас?
<Имаме десет хиляди оплодени яйца, които чакат да заживеят.>
— Може пък Лузитания да е мястото, не знам.
<Позволи ни да заживеем отново.>
— Опитвам се. Как смяташ, защо инак ще странствам от свят на свят през всичките тези години, ако не, за да открия място за вас?
<По-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бьрзо.>
Трябва да открия място, където няма да ви убием отново в мига, в който се появите. Вие все още съществувате в множество човешки кошмари. Не всички хора вярват докрай на книгата ми. Те може и да осъждат Ксеноцида, но ще го извършат отново.
<През целия ни живот ти си единственото ни познато същество, което не е наша издънка. Никога не се е налагало да проявяваме разбиране, защото винаги сме разбирали. Сега сме само едно-единствено аз, а ти си единствените ни очи, ръце и крака, които имаме. Прости ни, ако сме нетърпеливии.>
Той се засмя. Аз да простя на вас!
<Вие, хората, сте глупци. Ние знаем истината. Ние знаем кой ни уби и това не си ти.>
Аз бях.
<Ти беше чуждо оръдие.>
Аз бях.
<Ние ти прощаваме.>
Опрощението ще дойде, когато отново закрачите по лицето на някой свят.
ПЕТА ГЛАВА
ВАЛЪНТАЙН
Днес се изпуснах, че Либо е мой син. Само Барк („Корчо“) ме чу, но за един час очевидно всички вече бяха узнали. Сбраха се около мен и накараха Селвагем да ме попита дали наистина „вече“ съм станал баща. Селвагем сетне ни накара да се хванем с Либо за ръка; в изблик на обич прегърнах Либо и те издадоха щракащи звуци на учудване и, струва ми се, на благоговеене. Забелязах, че от този момент нататък престижът ми всред тях нарастна значително.
Заключението е неизбежно. Прасенцата, които познаваме досега, не са цялостна общност, дори не са типични мъжкари. Те са или в юношеска възраст, или са стари ергени. Нито едно от тях не е ставало баща. Доколкото можем да преценим, нито едно дори не се е чифтосвало.