Не съм чувал за човешко общество, където подобни ергенски групи да са нещо друго освен несретници без власт и престиж. Не случайно те говорят за женските със странна смесица на обожание и презрение, в някой миг не смеят да вземат решение без одобрението им, а в следващия твърдят, че жените са глупави и не разбират нищо, че са варелсе. Доскоро възприемах тези твърдения буквално, а това ме караше да си представям женските като нечувствителни създания, като някакво стадо свине-майки на четири крака. Мислех си, че мъжките сигурно се съветват с тях по същия начин, по който се съветват с дърветата, приемайки техния шепот като божествен отзвук, досущ като хвърляне на зарове или гадаене по вътрешностите на жертвено животно.
Сега обаче разбрах, че женските са навярно също толкова интелигентни, колкото и мъжките, и изобщо не са варелсе. Отрицателните изявления на мъжките са по-вродени от тяхното негодувание на ергени, изключени от възпроизводствения процес и от борбата за власт в племето. Прасенцата са също тъй предпазливи с нас, както и ние с тях — не ни допускат да видим женските или онези мъжки, които имат истинска власт. Смятахме, че изучаваме сърцевината на обществото им. А всъщност, фигуративно казано, сме се намирали в генетично гето, всред мъжки, чиито гени се смятат за негодни да допринесат за възпроизводството на племето.
И все пак не го вярвам. Прасенцата, които познаваме, са до едно умни, будни, усвояват бързо. На практика толкова бързо, че през всичките усилни години съм ги научил на повече неща за човешкото общество, отколкото сам съм научил за тяхното. Ако тези са отритнати, тогава се надявам някой ден да ме сметнат за достатъчно достоен, та да се срещна със „съпругите“ и „бащите“.
Междувременно не мога да докладвам нищо от този характер, защото волю или неволю, но определено наруших правилата. Няма значение, че правилата са глупави и непродуктивни. Наруших ги и ако открият, ще ми прекратят договора и ще прекъснат контактите ми с прасенцата, което ще е по-лошо дори от рязко съкратените контакти, които сега имаме. И затова съм принуден да мамя и да хитрувам, като например да вкарвам тези бележки в защитените лични файлове на Либо, където дори и на драгоценната ми съпруга не би й хрумнало да ги търси. Ето я тази жизнено важна информация — че прасенцата, които изучавахме, са до едно ергени; но поради правилата не смея да съобщя на ксенолозите-фрамлинги нищо за това. Olha bem, gente, aqui esta: A ciencia, o bicho que se devora a si mesta! (Внимавайте много, приятели, ето го: Науката, това грозно зверче, което се саморазкъсва!)
Коремът на Валънтайн беше стегнат и надут, а оставаше още месец до раждането на дъщеря й. Беше несекваща досада — да си толкова едра и с нарушено равновесие. Преди, винаги когато се подготвяше за лекция по история в сьондринга, бе в състояние сама да натовари по-голямата част от лодката. Сега трябваше да разчита моряците на мъжа й да свършат цялата работа, не можеше дори да се изкатери от кея до борда; капитанът нареждаше товаренето да се извърши така, че корабът да не се крени. Справяше се добре, естествено — нали тъкмо капитан Рев я бе обучавал, когато пристигна за първи път тук, — ала на Валънтайн не й се нравеше ролята на трудноподвижна.
Това бе петият й сьондринг: при първия се бе запознала с Якт. Не бе мислила да се омъжва. Трондхайм беше свят като множеството други, които бе посещавала заедно със странстващия си по-малък брат. Ще преподава, ще учи, след четири или пет месеца ще напише пространно историческо есе, ще го публикува под името Демостен, сетне ще се забавлява, докато Ендър не приеме повикване като Говорител някъде другаде. Обикновено работата им се съчетаваше чудесно — него ще го извикат да Говори за смъртта на някоя важна личност, чиято биография сетне ще се превърне в център на есето й. Това бе играта, в която участваха, преструваха се на пътуващи професори по тази или онази специалност, докато същевременно сътворяваха истината за света, тъй като есетата на Демостен се смятаха винаги за окончателно становище.
Понякога тя си мислеше: сигурно някой ще открие, че Демостен пише есетата си в последователност, която подозрително съвпада с маршрутите на пътуванията и ще я разкрие. Скоро обаче разбра, че макар и в по-малка степен, отколкото за Говорителите, бе възникнала и митология относно Демостен. Хората вярваха, че Демостен не е една личност. По-скоро всяко есе е дело на гений, който пише самостоятелно и сетне се опитва да публикува под рубриката на Демостен; компютърът автоматично предава труда му на незнаен комитет от блестящи историци на дадената епоха, които решават дали си струва да бъде публикуван под името на Демостен. Нямаше значение, че никой не познаваше учен, комуто да е бил предаван такъв труд. Всяка година се правеха опити за написването на стотици есета; компютърът автоматично отхвърляше всички, които не бяха написани от истинския Демостен; а и битуваше твърдото убеждение, че личност като Валънтайн просто не би могла да съществува. В крайна сметка Демостен бе започнал демагогската си дейност в компютърните мрежи, когато Земята водеше войни с бъгерите, а това бе преди три хиляди години. Ясно че това сега не би могло да бъде същата личност.