Тя, разбира се, нямаше да му откаже, ако я помоли да дойде. Честно казано, би се радвала да бъдат заедно. Колкото и да обичаше Якт, постоянната близост, която споделяха с Ендър, преди да се омъжи, й липсваше. Щяха да минат години, преди тя и Якт евентуално да бъдат така здраво свързани, както бе свързана с брат си. Якт също го знаеше и това му причиняваше болка; съпругът не бива да съперничи с шурея си за предаността на своята жена.
— Хо, Вал — рече Ендър.
— Хо, Ендър.
Бяха сами на кея, никой не можеше да ги чуе и тя можеше да го нарича с детското му име, без да взема предвид факта, че останалата част от човечеството бе превърнала това име в нарицателно.
— Какво ще правиш, ако зайчето реши да се роди по време на сьондринга?
Тя се усмихна:
— Татко й ще я увие в кожа от скрика, аз ще й пея глупави нордически песни, а студентите ще сътворят страхотно проницателни идеи относно предопределеността на възпроизводствения процес и неговото въздействие върху историята.
Засмяха се и двамата, а сетне Вал изведнъж разбра, без да знае защо, че Ендър не искаше да участва в сьондринга, че бе събрал багажа си, за да отпътува от Трондхайм, и че бе дошъл не да я покани да замине с него, а да се сбогува. Очите й се напълниха със сълзи, не ги криеше, ужасна мъка я налегна. Той протегна ръце и я прегърна, както много пъти досега; този път обаче коремът й ги разделяше и прегръдката им се оказа неловка и предпазлива.
— Мислех си, че искаш да останеш — прошепна тя. — Отказваше на всички молби, които идваха.
— Пристигна една, на която не съм в състояние да откажа.
— Мога да родя това бебе по време на сьондринга, но не и на друг свят.
Както и предполагаше, Ендър нямаше намерение да я кани:
— Бебето ще е съвсем русо — рече той. — И ще изглежда безнадеждно не на мястото си в Лузитания. Там повечето са черни бразилци.
Значи — Лузитания. Валънтайн веднага разбра защо отиваше там — фактът, че прасенцата бяха убили ксенолога, бе публично оповестен, бе излъчен в най-гледания час в Рейкявик.
— Ти си полудял.
— Не съвсем.
— Не разбираш ли какво ще стане, ако хората узнаят, че онзи Ендър заминава за света на прасенцата? Те ще те разпънат на кръст.
— Те биха ме разпънали и тук, само че никой освен теб не знае кой съм. Обещай да не казваш.
— С какво можеш да помогнеш там? Когато пристигнеш, ще са минали десетилетия от смъртта му.
— Моите клиенти са обикновено отдавна изстинали, когато пристигам да Говоря от тяхно име. Това е основният недостатък да бъдеш странстващ Говорител.
— Никога не съм допускала, че ще те изгубя отново.
— Аз обаче знаех, че сме загубени един за другиго в мига, когато заобича Якт.
— Трябваше да ми го кажеш тогава! Нямаше да го направя!
— Точно заради това не ти го казах. Но не е вярно, Вал. Ти щеше да го направиш и бездруго. А аз исках да го направиш. Никога не си била по-щастлива. — Той обгърна с ръце кръста й. — Гените на Уигинови зовяха за продължение. Надявам се да родиш още десетина.
— Смята се за невъзпитано да имаш повече от четири, алчно — да са пет, и варварско — ако са повече от шест.
И макар да се шегуваше, тя мислеше как най-добре да проведе сьондринга — да остави асистентите си — абсолвенти, да започнат без нея, да го отмени или да го отложи до заминаването на Ендър?
Но Ендър реши въпроса вместо нея:
— Мислиш ли, че мъжът ти ще позволи един от корабите му да ме отведе тази нощ до марелда, за да мога утре сутрин да взема совалката до звездолета си?
Забързаността му беше жесток удар.
— Ако не се нуждаеше от кораб на Якт, сигурно би ми оставил бележка на компютъра!
— Взех решението си преди пет минути и дойдох право при теб.
— Но ти вече си резервирал пътуването — това иска време за планиране!
— Не и ако купиш кораба.
— Защо си се разбързал толкова? Пътуването ще продължи десетилетия…
— Двайсет и две години.
— Двайсет и две години! Тогава какво значение имат ден или два? Не можеше ли да почакаш един месец, та да видиш бебето ми, като се роди?
— След месец, Вал, може и да нямам смелостта да те изоставя.
— Тогава не го прави! Какво значение имат за теб прасенцата? Бъгерите са достатъчно рамани за един човешки живот. Остани, ожени се като мен; ти отвори вратата към колонизацията на звездите, Ендър, а сега остани тук и се наслади на плодовете на труда си!
— Ти си имаш Якт. Аз имам противни студенти, които искат да ме посветят в калвинизма. Моята работа още не е свършена, а Трондхайм не е мой дом.
Валънтайн почувства думите му като обвинение: ти самата пусна корени тук, без да помислиш дали аз бих могъл да живея на тази земя. Но вината за това не е моя — искаше да възрази тя, — ти си този, който си тръгва, който ме изоставя.