— Защо си написала това? — попита я Валънтайн.
— Не е ли фактът, че е достатъчно хубаво, достатъчна причина за написването му?
Витиеватият отговор развесели Валънтайн, но не я отказа от следващи въпроси.
— Какво означаваше брат ми Андрю за теб, че да направиш всичките тези проучвания и да съчиняваш това?
— Отново погрешен въпрос — рече Пликт.
— Изглежда, се провалям на някакъв тест. Можеш ли да ми подскажеш какви въпроси да задам?
— Не се ядосвай. Би трябвало да ме попиташ защо съм го написала като художествена проза, вместо като биография.
— Е, и защо?
— Защото открих, че Андрю Уигин, Говорителя на мъртвите, е Ендър Уигин, Ксеноцида.
Макар от заминаването на Ендър да бяха минали четири години, на него му оставаха още осемнайсет години път до целта му. На Валънтайн й призля от страх, като си по-мисли как щяха да го посрещнат на Лузитания като човека, заслужил най-големия позор в историята.
— Не бива да се страхуваш, професор Уигин. Ако имах намерение да го издам, щях да го сторя. Когато открих истината, разбрах, че той се е разкаял за стореното. И то с какво великолепно разкаяние! Тъкмо Говорителя на мъртвите разкри действията му като нечувано престъпление — и затова той е приел титлата на Говорител, както и още стотици други, и е поел ролята на свой обвинител на двайсет свята.
— Ти си открила твърде много, Пликт, а си разбрала твърде малко.
— Разбрах всичко! Прочети написаното — това е разбирането ми!
Валънтайн си каза, че след като Пликт знае толкова много, то би могла да узнае и още. Ала не разумът, а яростта я подтикна да каже нещо, което не бе казвала на никого досега:
— Пликт, брат ми не е имитирал първия Говорител на мъртвите. Той написа „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
Пликт остана изумена, след като разбра, че Валънтайн й бе казала истината. През всичките тези години тя бе смятала Андрю Уигин за своя главна тема, а първият Говорител на мъртвите — за свое вдъхновение. А сега, като разбра, че те бяха един и същ човек, онемя за половин час.
Сетне тя и Валънтайн разговаряха, и си споделяха и постигнаха такава степен на доверие, че Валънтайн покани Пликт да стане учителка на децата й и нейна сътрудничка в писането и в преподаването. Якт се изненада от попълнението в семейството, но с времето Валънтайн му разказа тайните, които Пликт бе разбулила с проучванията си или бе измъкнала от самата нея. Историята се превърна в семейна легенда и децата израснаха, като слушаха чудесни приказки за отдавна изгубения си вуйчо Ендър, който във всеки свят бе смятан за чудовище, ала всъщност бе нещо като спасител, пророк или поне мъченик.
Годините минаваха, семейството процъфтяваше, мъката на Валънтайн от загубата на Ендър се превърна в гордост за него и в крайна сметка — в ревностно очакване. Очакваше с нетърпение да пристигне в Лузитания, да реши дилемата на прасенцата, да изпълни очевидното си предопределение на апостол при раманите. Именно Пликт, добрата лютеранка, научи Валънтайн да мисли за живота на Ендър в религиозен план; съчетанието от властващата непоклатимост на семейния й живот и чудото, което представляваше всяко от петте й деца, я осени ако не с религиозните доктрини, то поне с чувствата на вярата.
Това щеше да повлияе и на децата й. Тъй като приказката за вуйчо Ендър не биваше никога да се споменава пред външни хора, тя придоби свръхестествени обертонове. Сифте, най-голямата дъщеря, бе особено заинтригувана; дори когато изпълни двайсет години и разумът й надви примитивното, детинско обожание на вуйчо Ендър, тя си оставаше обсебена от него. Той бе създание, излязло от легендите, ала въпреки това бе още жив, при това — на свят, който не бе на немислимо голямо разстояние.
Тя не каза на майка си и баща си, но се довери на бившата си учителка:
— Пликт, някой ден аз ще се срещна с него. Ще се срещна и ще му помогна в работата.
— Кое те кара да смяташ, че той ще се нуждае от помощ? Или поне от твоята помощ?
Пликт винаги си беше скептично настроена, докато студентката й не спечели доверието й.
— Той и първия път не го е направил сам, нали?
Мечтите на Сифте полетяха отвъд ледовете на Трондхайм към далечната планета, на която Ендър Уигин още не бе стъпил. Хора от Лузитания, вие не знаете какъв велик човек ще дойде на планетата ви и ще поеме товара от плещите ви. А аз ще се присъединя към него, когато му дойде времето, макар че това ще стане след едно поколение; но очаквай и мен, Лузитания.