На своя звездолет Ендър Уигин нямаше никаква представа за товара мечти на други хора, които носеше със себе си. Бяха минали само дни, откак бе оставил ридаещата Валънтайн на кея. За него Сифте още нямаше име; тя растеше в утробата на Валънтайн и нищо повече. Той едва започваше да изпитва болката от загубата на Валънтайн — болка, която тя отдавна бе преодоляла. А мислите му бяха твърде далеч от непознатите му племеннички и племенници, живеещи в ледения свят.
Мислеше си единствено за самотното, измъчено момиче на име Новиня, питаше се какво ли ще се е случило с нея през тези двайсет и две години на неговото пътуване, каква ли ще бъде, когато се срещнат. Защото той я обичаше — така както може да се обича човек, който е станал твое подобие от миговете ти на най-дълбока скръб.
ШЕСТА ГЛАВА
ОЛЯДО
Единственият им начин на общуване с другите племена, изглежда, е войната. Когато си разказват разни истории (обикновено в дъждовно време), те почти винаги са за битки и за герои. Краят е неизменно смърт — както за героите, така и за страхливците. Ако тези истории могат да бъдат показателни, то прасенцата не очакват да оцелеят във войната. И абсолютно никога не намекват за ни най-мальк интерес към женските на противника — нито за изнасилване, нито за убийства или за робство, — традиционните начини, по които хората третират жените на падналите воини.
Дали това означава, че между отделните племена не съществува генетичен обмен? Съвсем не. Генетичният обмен би могъл да се осъществява от женските, които може да притежават някаква система за извършване на генетични услуги. Като се има предвид очевидното раболепие на мъжките пред женските в общността на прасенцата, това лесно би могло да става, без мъжките изобщо да подозират; или пък им причинява такъв срам, че те не желаят дори да ни го кажат.
Искат да ни разказват за битките. Ето едно типично описание от записките на дъщеря ми Уанда от 2:21 миналата година по време на разговорка в дървената къща:
ПРАСЕНЦЕ (говори на Старк): Той уби трима от братята, без изобщо да го ранят. Никога не съм виждал толкова силен и безстрашен воин. Ръцете му бяха целите в кръв, а сопата в ръцете му — разцепена и покрита с мозъка на моите братя. Знаеше, че е достоен воин, дори след като битката наклони везните си против по-слабото му племе, Dei honra! Eu lhe dei! (Аз му отдавам почит! Отдадох му почит!)
(Другите прасенца цъкат с език и пискат.)
ПРАСЕНЦЕ: Приковах го към земята. Той се бореше яростно, докато не му показах тревата в ръката си. Сетне той отвори уста и затананика непозната песен от далечен край. Nunca sera madeira na mao da gentre! (Той никога няма да бъде пръчка в нашите ръце!) (В този момент всички запяха песен на Женския език — един от най-дьлгите пасажи, които изобщо сме чували.)
(Отбележете, че чест техен навик е да говорят предимно на Старк, сетне, при кулминация или заключение, да превключат на португалски. Като се замислихме после, осъзнахме, че и ние правим същото — в най-емоционалните си действия, минаваме на родния си португалски.)
Това описание на битка може и да не изглежда толкова необичайно, докато човек не чуе достатъчно истории и не осъзнае, че те винаги завършват със смъртта на героя. Явно нямат никакъв вкус към леките комедии.
По време на междузвездния полет нямаше какво толкова да се прави. След като веднъж бе определен курсът и корабът навлезеше в Промяната на Парк, единствената задача бе да се изчисли колко близко е скоростта му до светлинната. Бордовият компютър определи точната скорост и след това пресметна колко дълго, в субективно време, щеше да продължи пътуването, преди корабът да излезе от Промяната на Парк и да поеме с контролирана подсветлинна скорост. Досущ като да спреш хронометъра, помисли си Ендър. Включваш го, спираш го и състезанието е свършило.
Джейн не можеше много-много да влиза в корабния мозък, затова Ендър прекара осемте дена на пътуването практически сам. Корабните компютри бяха достатъчно умни, за да му помогнат да превключи от испански на португалски. Не беше трудноговорим, но толкова много съгласни не се четяха, че не беше и лесен за разбиране.
След първия-втория час да разговаря всеки ден на португалски с бавния компютър, се превръщаше във влудяваща работа. При всички други негови пътувания Вал беше с него. Не че винаги разговаряха — Вал и Ендър се познаваха толкова добре, че често нямаха какво да си кажат. Ала сега без нея Ендър взе да губи търпение от собствените си мисли; те никога не стигаха до заключение, защото нямаше кой да им нареди да го направят.